В полезрението на медиите все по-често попада темата за злоупотребите в образованието. Корумпирани университети, корумпирани преподаватели и схеми за източване на публични средства, предназначени за просвета, са част от дневния ред на страната ни. Благодарение на репортажите и разследванията, посветени на тази тема, много разкрития стават обществено достояние, но еднозначното разглеждане на състоянието на образователната ни система днес крие и своите рискове. Оглеждайки се единствено за отрицателните примери, рискуваме да пропуснем онова, което е способно да ни върне надеждата, че в академичните среди работят мнозина съвестни и отдадени професионалисти, готови на всичко да просветят подрастващото поколение.
Срещата ни с гл.ас. д-р Гергина Кръстева се състоя в една топла майска утрин. Събеседникът ни е преподавател по съвременна българска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“. Целта на разговора ни бе не да се фокусираме върху научната й работа, а да успеeм да проникнем през призмата на нейното светоусещане, което със сигурност е повод за успехите й както в науката, така и сред студентите.
Хуманитаристиката като цяло претърпява трудни времена. А филологията е свързана с абстрактно поле на знание, което вероятно създава проблем у младите хора, които вече много сериозно свикват да намират смисъл основно в материални и бързи успехи – тези успехи лесно могат да се контролират, предвидят, пресметнат. Но филологическите дисциплини предполагат бавно усвояване на огромно знание, посредством четенето на много книги. А четенето, макар да изглежда самотно занимание, дава незаменим и специфичен опит, чрез който човек може много по-леко и безконфликтно да се справи с проблемните, с тежките ситуации в живота си.
Д-р Кръстева отбелязва със съжаление, че днес все по-рядко младите хора приемат модела, изграждащ определен морал и ценностна система, посредством художествената литература. Според нея, тази етика, за жалост, е сред нещата, които са дълбоко обезценени днес. „Точно както е обезценена човечността, а знаем, че цялата художествена литература е всъщност разказ за човека”, допълва тя. Въпреки това, тя е оптимист и вярва, че филологията е основополагаща наука за създаването на баланса в световния културен развой и не й се ще да вярва, че е възможно да се превърне в „екзотичен остров, обитаван от туземци, говорещи свой език, на който периодично повтарят някакви мантри, неразбирани от никого другиго, освен от обитателите на острова”.
Литературата винаги е била едно много фино, ценно и невидимо огледало за цялото ни културно-историческо минало, затова за нас бе важно да разберем каква е гледната точка на преподавателя по въпроса за съществуващите крайно антипатриотични настроения в контраст с псевдопатриотични нагласи у нас. Според д-р Кръстева, крайните състояния са свързани с това, че не познаваме достатъчно собствената си история, а тези празни зони на познание често ни създават един въображаем уют, в който търсим смислеността, уж убеждаваща ни кои сме.
Желанието да имаш самочувстието, че си принадлежен към един народ, е свързано именно с познаването на миналото, но познаването му посредством различни гледни точки, проблематизирането на привидно лесните констатации. Едва ли е нужно да припомням Пайсий и всички онези последвали културни жестове, които повтарят неговото дело. Той тръгва именно от припомнянето и съграждането на паметта, от там насетне идва и всичко останало. Ако ние не притежаваме памет за себе си, всяка крайност е не само лесно решение, но в крайна сметка – и фалшива истина за нас самите.
В тази връзка в хода на разговора по естествен начин става дума и за дисциплината „Историческа поетика на българската литература“, която се преподава само в една определен филологическа специалност и то не във всички български университети.
Детайл от тази дисциплина е насочени към едно дълбоко съпоставително вглеждане в художествени текстове от различни литературно-исторически периоди, за да се уловят едни невидими на пръв поглед „подводни течения“, които свързват литературно-историческия разказ от един период с онова, което се случва в следващия. Тя създава усещането ни за памет по един особен, специален начин.
И въпреки че съхраняването на тази памет, носеща ни културна зрялост, става все по-трудна задача, за преподавателката това е повод да намира все повече основания за вярата си в младите. „Не мога да си позволя да се уморя пред студентите, най-страшното би било да се уморя пред тях. С отегчението идва и скуката, а тя е немислима в процеса на преподаването”, споделя тя.
На всички празници, обвързани с българската просвета и култура, каквито са например 24 май и 1 ноември, е редно да обръщаме погледа си към хора като д-р Кръстева, защото поучителните истории и вдъхновяващи личности не са само в миналото, макар ежедневно да Ви напомняме за тях. Близо час, прекаран в приятен разговор със събеседника ни, се уверяваме, че тя е пример за един енергичен преподавател, който дава сърце и душа, за да изучи, обогати и вдъхнови студентите си. Често определяна за съвременен будител от тях, като за финал питаме филолога кое е това, което не спира да ,,буди’’ всеки ден в себе си и за какво иска винаги да бъдат будни студентите й.
Трудно ми е да определям себе си като будител, но това, което ме държи, и това, което настоявам в работата си със студентите, е никога да не се отказваме от усилието да мислим. Виждам, че става все по-сложно, но само така може да открием смислеността в живота си. И също – да не се страхуваме от това да сме несъгласни. Нямам предвид празни претенции и недоволства, а желанието да имаме критерии и висока летва и спрямо това, което ни се предлага като възможности, и към собствените ни усилия да усвоим тези възможности. Само ако от двете страни летвата се поддържа постоянно високо, можем да придобием увереността и силата за висок скок.
Настоящият материал е част от рубриката „Лицата на промяната“, в която търсим вдъхновяващите личности и добрите примери от настоящето. Очакваме Вашите предложения за рубриката на team@bulgarianhistory.org