Съдбата понякога изпраща на един народ бележити личности, достойни водачи и светли примери за служба на Отечеството. България има щастието да притежава плеяда от такива герои. Във войните за национално обединение те са цяла фаланга от железни борци, посветени на дълга към Родината и готови да се жертват за нея.
Вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов… имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.
Сред тях се отличава и още един – смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди повече от сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа. Това е генерал-майор Иван Колев.
Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия, толкова специално?
Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен със здрав морал, с жив и практичен ум, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.
Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен и предвидлив професионалист.
Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба към националния идеал. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на заможни за времето си родители. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме друго начинание в Бесарабия. Вместо това той избира да стане военен. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „НЕПОБЕДИМАТА КОННИЦА“ НА СТОЯН ТАЧЕВ
Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки друг път, когато му се отдаде възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.
Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват, спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да починат. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър е наравно с конника, артилериста и пехотинеца.
Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, а грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.
Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.
Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит… – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.
Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:
– Обградени сме!
След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир.
И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на България, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи.
