Началото на XX век безспорно е сред съдбоносните периоди в историята на България. Младото княжество, създало вече управленските си структури, започва с бурни темпове своето развитие, за да се превърне скоро в една от най-бързо напредващите държави на Стария континент.
Да, истина е, че за страната ни не се пише ежедневно в европейската преса както често ни се иска да мислим, но безспорно тя представлява интерес за обществеността в много страни. Сред авторитетните издания, изпратили свой кореспондент в България, е вестник „Дейли експрес”. В следващите редове ще ви запознаем със статията на Фредерик Мур, излязла от печат на 16 април 1903 година. Основна тема в нея е тежката съдба на останалите в пределите на Османската империя българи, борещи се за своята свобода.
На турската граница
Какъв е животът там, където българи и турци се преследват взаимно
Във всяка гранична област има някакво обаяние, но точно в този момент най-интересна от всички граници е тази между Турция и България.
Турският войник по граничната линия е символ на султана и на нацията, какъвто е българският на своя княз и народ. Няма народи, които да се мразят един друг повече от тези два, обаче човек би помислил от държанието на лукавия турчин, че няма никой, когото той да обича повече от човека срещу него; докато от пръв поглед се вижда, че другият води отчаяна борба със себе си, за да остане спокоен.
Турчинът има стари познания и опит в лицемерието и измамата, докато българинът е дете, чуждо по фокуси и преструвки – една грешка, която се оказа фатална за народа в неговата дипломация със съмнителната му приятелка Русия. Има едно нещо от рода на хитростите, в което те не изостават, и това е партизанската борба – бандитизъм, както го наричат турците.
Бандит е името, което турците дават на всеки, който се вдигне на оръжие срещу тях и въпреки, че често това е фалшив етикет, той има значение. Това име ме накара да се въоръжа до зъби, когато се осмелих да се явя сред тях, но скоро разбрах, че оръжията са ненужни – най-малкото от българската страна.
Нито един член на революционна чета не би замесил страната, която обича и част, от която се надява Македония скоро да стане, като пипне дори и косъм от главата на англичанин. Мис Стоун била отвлечена от български революционери – те признават този факт – но тя нито е била отведена, нито държана по никое време на друга земя, освен на македонската. Предполагало се, че Съединените щати, като всяка друга велика държава, ще изискат от Турция да плати откупа. Парите щели да отидат за доставка на оръжие и се очаквало султанът да плати сметката за оръжията, които ще бъдат използвани срещу него.
Край на отвличанията
Потенциалните революционери установили, че мис Стоун и госпожа Цилка създават повече неприятности, отколкото си струвало и отвличането отпаднало от програмата им. Убийствата на граждани от други страни обаче е практика, която те са възприели с цел да докажат, че султанът не може да управлява и казват, че ще продължат да тероризират страната, докато Европа не поеме отговорност за нея.
Аз наричам българи християните македонци, които говорят същия език, защото те самите така наричат себе си. Турците и албанците, родени в провинцията, са македонци. Българите от двете страни на границата не се различават по нищо, освен по това, че едните са така свободни, както английските селяни и така щастливи (с изключение на това, че страдат за братята си), докато другите са тероризирани, унизени и окаяни, обезнадеждени или отчаяни до крайност. Не е чудно, че България отвори вратите си за християните македонци и ги подпомага и им съдейства.
Всеки „бандит”, когото аз срещнах, молеше да бъде извинен за тактиката, която те трябвало да възприемат. Останалият свят нямало да направи за тях нищо, защото всяка страна подозирала да не би някой друг да вземе печалбата. Те желаят да предизвикат клане или дори няколко кланета. Те казват, че единствената възможност е или тяхното изтребване, или унищожаването на турците. Те са прави за реформите в Турция; нужна с само една крачка през границата, за да се убедиш, че такива никога няма да има. Турците са безнадеждни.
„Свобода или смърт” е надписът, изработен върху шапките, с които се бият българите от турската страна на границата. Оправданието за тези от техните методи, заради които за тях беше казано, че са лоши християни, с мисълта, че целта ще оправдае средствата.
За българите става все по-неприятно, особено за армията и жандармерията по границата, да пречат на своите братя в борбата им за свобода и то по заповед на страна, която веднъж похити техния владетел и за методите на която има опасения, че са не за доброто на България, а за нейното бъдещо потъпкване.
Няколко пратки с амуниции, с етикети на волски хомоти, железария и др. са били конфискувани, а двама членове на чети са били застреляни, но българската войска по границата следи за четите и за амунициите, както ирландката казва, че мъжът й търси работа, молейки се той да не намери.
По българската линия покрай границата има едва по трима или четирима души на миля, с изключение на пътищата, където преминават границата стоки, подлежащи на обмитяване. Турските войски са на един вик разстояние един от друг, освен на заснежените планински върхове, където техните оскъдни дрехи и полугладно състояние не им позволява да спазват кордона.
Вместо да патрулират, както българите, те влизат в укреплението и седят с кръстосани крака край кана с кафе и кесия с тютюн и не мръдват, докато не ги сменят. През деня е невъзможно чети или единични членове да минат покрай тях, обаче през нощта всички тези патрули влизат в укреплението, а конните патрули забързват към най-близката казарма.
В. „Дейли експрес”, 16 април 1903 г.
