Темата за българските православни царици е една от най-енигматичните в историята ни. За „първите дами” по това време има оскъдни данни и извори, които не ни дават възможност да добием представа каква точно е била тяхната функция и роля в общественото развитие. Този въпрос зясяга не само образът на владетелката, а и на жената в Средновековието изобщо. В следващите редове ще Ви представим два образа на известни царици – символи колкото фаворизирани, толкова и демонизирани.
Общият преглед на състоянието на средновековното общество разкрива доминиращата мъжка роля, тази на владетеля и воина. Жената през този период, дори и знатната такава, е разполагала с богат властови и символен ресурс. Макар това обаче нейната функция и начинът, по който е била гледана, са били свързани основно с ролята и на съпруга, дъщеря или майка. Следващите няколко образа, попаднали и в полезрението на летописци и хронисти, са свързани с крайно разнопосочното отношение към жената – спасителка или предателка.
Ирина Комнина
Ирина Комнина е втората съпруга на цар Иван Асен II. Дъщеря на епирския деспот и солунски император Теодор Комнин, Ирина е била прочута с изключителната си красота. По повод любовта на българския владетел към нея Георги Акрополит пише, че той се влюбил в нея както „Антоний в Клеопатра в древността”.
Ирина и семейството и попадат в български плен през 1230 година след битката при Клокотница. Скоро след това обаче положението за близките на Теодор Комнин е влошено, тъй като е уличен в заговор и интриги. През 1237 година царица Анна- Мария умира. Това дава възможност на цар Иван Асен II да се ожени за Ирина. Освен обичта, която е изпитвал към нея, в плановете на българския владетел влизало и това да противопостави Солунския деспотат на Никейската империя, която набирала сила в този период.
През 1241 година цар Иван Асен II умира и начело на българската държава застава първородният син Калиман Асен (1241- 1246 година) . Той приема номинално короната, тъй като тогава е седемгодишен и управлението на държавата е в ръцете на регенти. Едно от първите действия на регенството е отстраняването на Ирина от двореца. В 1246 година се случва втора трагедия – Калиман Асен умира, а предположенията около причината за смъртта му са различни. Според Георги Акрополит, тогава логотет на никейския император Йоан III Дука Ватаци, Калиман Асен умира от сложена в чашата му отрова. Тази теза е потвърдена и от приближения до император Теодор II Ласкарис- Теодор Скутариот 36 години по-късно.
Голяма част от подозренията падат върху Ирина. Безпрепятстваното коронясване на Михаил II Асен дава възможност да се предположи, че самата Ирина е отговорна за смъртта на Калиман Асен. Както посочва Иван Лазаров обаче това е слабо вероятно, тъй като по това време Ирина не е била в Търновград и всячески е била изолирана от политическия живот и достъпът ѝ до властта е бил чисто фиктивен. Възниква въпросът тогава как при наличието на изолация и невъзможност да е в близост до собствения си син Михаил II Асен, Ирина ще може да състави план за покушението на Калиман Асен?
С възкачването на престола от Михаил II Асен ( 1246- 1256 година) Ирина се заема с укрепването на вътрешното положение, като жени своите дъщери за видни представители на царския двор като болярина Мицо и севастократор Петър. Ирина обаче не успява да удържи външнополитическата ситуация и през 1246 година никейският император превзема южните предели на царството, включително почти цяла Македония и Беломорието. От друга страна, унгарците превземат северозападните земи с големите крепости около Белград и Браничево. През 1256 година е сключен т. нар Регински мир, признаващ всички териториални завоевания на византийците.
В 1253 година ситуацията в двора е променена и севастократор Петър е фигурата, концетрирала най-много власт в държавата. На българската политическа сцена излиза и бившият руски княз Ростислав Михайлович, станал тъст на българския цар. Неуспешната война с ромеите (1254-1256 година) и измяната на Ростислав, водят до трагични събития, жертва на които пада цар Михаил II Асен. Предполага се, че със смъртта на сина на българския цар, за Ирина окончателно приключва и светския живот.
От синодика на БПЦ разбираме, че Ирина се покалугерява под името Ксения, но както посочва и Васил Златараски, кога и къде се случва това остава неизвестно. Ирина е спомената и в Бориловия Синодик, което свидетелства за положителното към нея отношение от страна на църквата.
Мария Кантакузина Палеологина
Мария е съпруга първо на цар Константин Тих Асен, а след това и на Ивайло. Племенница на император Михаил VIII Палеолог, дъщеря на сестра му Евлогия и Йоан Кантакузин, идването на Мария е обвързано с династичен брак. Мария е третата съпруга на българския владетел. Част от уговорките към този брак на Мария с Константин Тих Асен, на българите било обещано Южното Черноморие. Византийският император обаче нямал намерение да отстъпи тези територии и това му решение разгневило племенницата му, тъй като това я дискредитирало в очите на поданиците ѝ. Зад предстоящите военни действия на българите с византийците застанала Мария, която подбудила съпруга си да обяви война на империята.
Около 1274 година обаче Михаил VIII Палеолог „с цената на безценни дарове и големи унижения” привлякъл на страната си могъщия татарски хан Ногай. Следствие от този съюз на българите са осъществени редица набези особено в източните български земи. По това време здравословното състояние на българския владетел е силно влошено и Мария поема голяма част от управлението. Тя се наема с търсенето на съюзници срещу Византия и пряко се намесва и в политиката и – подкрепя „православната партия”, оглавена от майка и Евлогия, срещу императора, който сключва Лионската уния с Рим през 1274 година.
Следствие отслабеното положение на България, непрестанните набези от страна на татарите и непопулярността на Константин Тих Асен, в страната се разгарят остри борби за власт. Като виден претендент за короната се очертава бившият руски княз – деспот Яков Светослав. Възникналите претенции от страна на деспота, водят до коронясването на невръстния Михаил. Той е коронясан за цар и съвладетел на болния си баща. Този политически ход обаче не спира Мария, която взима още по-драстични мерки. За тях свидетелства Георги Пахимер: „ близките хора на Константин бяха унищожени поради зломислието на Мария, а колкото от тях останаха живи, едни бяха заподозрени в заговорничене, а други наистина заговорничеха..”
Търновското правителство и неговите действия, довели до въстанието на Ивайло (1277 – 1280 година), са съпроводени от „осиновяването” на деспот Яков Светослав от Мария, която го признала за свой „втори син”. Това признаване от страна на царицата обаче не попречило по-късно Яков Светослав да бъде убит по нейна заповед, както смята Георги Пахимер. Недоволството кулминирало и довело до избухване на народен бунт с главен подбудител Ивайло. Цар Константин загива в първото сражение, а напредващите ромеи водят със себе претендент за престола – Иван Асен III. За империята „враг номер 1” бил не Ивайло, а Мария.
Притисната от обстоятелствата, недоволството на народа и прииждащия враг, Мария и Ивайло приемат компромиса – „варваринът Лахана” да се ожени за нея и да признае Михаил за свой син. Данните за съвместния им живот са оскъдни, но е факт, че Мария запазва влиянието и властта си, успява да опази и сина си Михаил. През 1280 година Ивайло е убит в двора на Ногай, а царицата е пленена и откарана във византийския двор. Скоро след това обаче Мария отново стъпва на политическата сцена – нейният изконен враг Михаил VIII умира и братовчед ѝ Андроник II Палеолог отстъпва пред „православната партия”
Доказателство за голямото дворцово влияние и авторитет, който Мария е имала, е случилото се през 1300 година. Тогава на власт е цар Теодор Светослав, а целта на привържениците на Мария е да възкачат на престола сина и Михаил. Опитите им обаче завършват с неуспех. Често обвинявана във византийско коварство и мотивирана от егоистични цели, обективно погледнато Мария се обявява именно срещу имперската политика. Непримиримостта с нея и враждите с Михаил VIII Палеолог са израз не само на нейното намерение да запази властта си, но и да опази България. Бракът ѝ с Ивайло е поредният политически ход, който би могъл да се разглежда двойствено. Едно е неоспоримо обаче – Мария остава в българската история като една от най-ярките и забележителни жени, участвали в социално-политическите процеси от този период на историята.
Избрахме да Ви представим тези две български царици, за да илюстрираме отношението към жената в Средновековието изобщо. Начинът, по който в историографията фигурират владетелките, е противоречив и обгърнат в мистерии. Както е видно, особено в случая с царица Мария, жените са били двигател и активна част от политическия живот на България. Неоспоримо остава значението на българските царици, оставили и своята диря в социално-политическото развитие на държавата и тази тяхна диря се нуждае и заслужава обстойно изследване.
