В следващите редове ще прочетете избрани откъси от новото ни издание – „Достойните непознати“ на Мартин Чорбаджийски и Теодор Борисов. То ни среща с 50 истории на бележити наши сънародници, чиито имена са непознати за широката аудитория. Тримата българи, които представяме на вашето внимание, са само част от множеството интересни личности на страниците на книгата.

Педиатърът, който спря холерата

Стефан Ватев

Мястото на медиците в историята ни рядко е обект на засилен интерес, макар предизвикателствата пред тях да са не по-малки от тези във войната. Доказателство е животът на д-р Стефан Ватев, който полага основите на педиатрията у нас и помага за намаляване на детската смъртност.

Родом от Ловеч, Стефан Ватев завършва гимназия в Чехия и учителства в Априловската гимназия в Габрово. През Сръбско-българската война е от организаторите на Ученическия доброволчески легион. Преди войната записва медицина в Германия, която завършва през 1893 г. Специализира детски заболявания и обръща внимание на здравеопазването в тази област. Благодарение на усилията му в Александровска болница са открити детски сектор и първото педиатрично отделение.

През 1908 г. е начело на Дирекцията за опазване на общественото здраве. Работи за изграждането на здравни навици у населението и отхвърляне на битуващите митове. Пише множество трудове с научен и практически характер.

Създава специална здравносъвещателна станция за майки и деца в Александровска болница, като такива се появяват из цялата страна. Организира първата детска млечна кухня през 1934 г. и снабдяването на бедните семейства с комплекти от пелени и дрехи.

Появата на холера през 1910 г. е посрещната с незабавни действия за ограничаването ѝ от страна на д-р Ватев. Общият брой случаи е намален в сравнение с тези в Европа. Този опит е безценен през Балканската война, когато организира курсове за медици и появата на подкрепителни пунктове за болни и ранени.

Д-р Ватев е сред учредителите на Медицинския университет, възникнал първоначално като факултет на Софийския университет, и оглавява неговата катедрата по педиатрия с клиника по детски болести. Умира през 1946 г., оставяйки зад себе си богато научно наследство и хиляди левове дарени суми за здравеопазване и образование.

 

Революционерът идеалист

Тодор Пеев

Роденият в Етрополе Тодор Пеев е един от забравените наши революционери. Първоначално се занимава основно с учителстване, но това се променя през 1870 г., когато Васил Левски отсяда в неговия дом и учредява Етрополския революционен комитет, а даскалът става негов председател. Не след дълго бива привлечен в работата на БРЦК и през 1872 г. е избран за секретар на Общото събрание.

Включва се в подготовката на Старозагорското въстание, а впоследствие и на Априлското. Особено дейно е участието му в организацията и въоръжаването на четата на Христо Ботев, с когото също е близък.

Освен това Пеев е журналист, писател и драматург. Сред по-известните му произведения са фейлетонът „Браилски искрици“, драмите „Фудулеску“ и „Даскал Генко“.

След Освобождението заема редица държавни постове. Описван е като съвестен човек с голямо чувство за самокритика и взискателност. През 1882 г. обаче е уволнен от Министерството на вътрешните работи и живее с крайно недостатъчна пенсия.

Едва през 1899 г. е назначен отново на държавна служба като окръжен управител на Варна, но я губи поради конфликт с княз Фердинанд. През август същата година е изпратен за търговски агент в Скопие. Каймакаминът подозира, че подпомага дейците на освободителното движение в Македония, но още през 1901 г. даскал Тодор се завръща в София.

Не крие разочарованието си от реалността в свободна България с нейните партийни боричкания и користни амбиции на фона на някогашния идеал на българските революционери. Смята се, че това е причината на 26 юли 1904 г. да сложи край на живота си.

 

Кандидатът за Нобелова награда

Иван Грозев

Българската литература може да се похвали с няколко писатели, които са били номинирани за Нобелова награда. Първи тази чест получава Пенчо Славейков през 1912 г., като предложението идва от неговия шведски преводач Алфред Йенсен. Възможността обаче е осуетена от смъртта на поета, тъй като по правило отличието се връчва на живи писатели. Пет години по-късно проф. Иван Шишманов представя кандидатурата на Иван Вазов, но Патриархът на българската литература не получава признание от Нобеловия комитет.

В хода на Втората световна война номинация има и Елисавета Багряна, чието име е сред претендентите за наградата в продължение на три години (между 1943 и 1945 г.). На този фон кандидатурата на Иван Грозев през 1928 и 1929 г. би изглеждала странна за съвременните читатели, тъй като името му е практически неизвестно за широката аудитория.

Писателят е роден на 23 юни 1872 г. в русенското село Червена вода. През 1894 г. се мести в София, където се записва в университета. Бил е учител в четири софийски гимназии, където открива литературния талант на Йордан Йовков и Ст. Л. Костов и ги стимулира да се захванат с писане.

Самият той започва своето творчество със стихове, като първото му публикувано произведение е „Песен на свободата“, поместено в списание „Българска сбирка“ през 1896 г. Първите му самостоятелни издания са „Змей. Планинска легенда“ (1902 г.) и драмата „Наши хора“ (1903 г.). През 20-те години основен фокус на писателя стават изкуствознанието, историята на религията и литературната критика. Авторитетът на Иван Грозев вече е толкова голям, че проф. Михаил Арнаудов издига кандидатурата му за Нобелова награда за литература през 1928 г. Писателят получава и държавна подкрепа, след като пиесите му „Семела“ и „Йов“ биват отпечатани на френски език от Дворцовата печатница. Нобеловият комитет обаче предпочита норвежката Сигрид Унсет. На следващата година кандидатурата му отново е предложена, но този път отличието е връчено на Томас Ман. И в двата случая експертът по славянска литература Антон Карлгрен дава доста тенденциозна оценка за творчеството на Грозев, с което компрометира шансовете му.

На 6 октомври 1929 г. Грозев е сред основателите на културното дружество „Българско родно изкуство“, нареждайки се до имена като писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров и оперните прими Христина Морфова и Цветана Табакова. Неговата неуморна дейност продължава до смъртта му на 10 януари 1957 г. в София, далеч от общественото внимание.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.