“Жените в историята” е рубрика, посветена на героизма на българките – онези обикновени жени, които по една или друга причина са въвлечени в някои от най-важните събития в родната история. Неведнъж са заемали мястото си до онези герои, които днес така силно възвеличаваме, но въпреки това сякаш не са получили необходимото признание. С тази рубрика, ние от екип “Българска история”, ще отдадем почит към паметта им и ще се постараем никой никога да не ги забравя!
Историята, която ще ви разкажем в днешната рубрика „Жените в историята“, е за житейския път на една уникална личност – една жена, която завинаги трябва да остане в народната памет. „Коронованият ангел на България“ – така са я наричали някога, в науката обаче тя остава със своето истинско име – Елеонора. Царица на българите, прочула се със своя характер и нравствени качества, които рядко се срещат у човека. Нека обаче започнем разказа си от самото начало. На 22 август, през далечната 1860г., в замъка Требшен, днешна Полша, се ражда малката Елеонора. Потеклото на девойката е благородно, а неин баща е самият принц Хайнрих Ройс. Майка й пък е принцесата Луиза Грайс. Момичето израства в среда, която му осигурява един много добър старт в живота, и в близките години Елеонора се превръща в истинска дама. Във времената, в които тя израства, по-емоционалните и състрадателни жени често се увличали по примера на именитата британка Флоранс Найтингейл – жертвоготовна и интелигентна дама, която по време на Кримската война помагала всячески на ранените и умиращи войници, като създала училището за „милосърдни сестри“. Тези „сестри“ се обучавали в медицина и отивали на фронта, където се посвещавали на спасяването на човешки животи. Именно такава била и нашата царица.
Съдбата й се обвързва с тази на българския народ в динамичното начало на ХХ век. През 1899г. в България съпругата на княз Фердинанд – Мария Луиза – умира. Монархът губи своята възлюбена, а неговите четири деца са лишени от грижите на любящата си майка. Българският княз решава да потърси друга спътница в своя живот. През 1907г., на среща с видни аристократи, на Фердинанд му е предложено да се срещне с германската благородничка Елеонора- потомка на достолепния род Ройс. Владетелят приема и съвсем скоро, в началото на 1908-ма година, двамата с аристократката вече са сгодени. Венчават се два пъти поради религиозните си различия, след което се отправят към България. Елеонора е посрещната от един силно екзалтиран народ, радващ се да види своята нова царица. Съпругата на Фердинанд от своя страна решава да се посвети изцяло на българите. Скоро след пристигането си Елеонора започва да помага много както на Българския червен кръст, така и на много други благотворителни организации. По нейно настояване в родината са създадени институти за глухи и слепи деца.
Царицата се посвещава и на опознаването на българската култура. Тя отделя време и се
заема с възстановяването на църквата в Бояна, където се намирали неповторими фрески на Севастократор Калоян. Едва четири години след пристигането си в България Елеонора вече е обичана силно от народа. Идва и времето, в което тя ще покаже наистина колко значи за нея любовта на българите. Годината е 1912-та и политическото напрежение на Балканите ескалира. Сформират се тайни съюзи и в крайна сметка се стига до конфликт, който ще остане в историята като Първата балканска война. Още с избухването й съпругата на Фердинанд не остава безучастна. Тя заминава на фронта, където по примера на Флоранс Найтингейл започва да работи като милосърдна сестра. Царицата не остава безразлична и към самите бойни действия. Именно тя връчва тържествено знамето на македоно-одринското опълчение, което смело се включва в боевете срещу враговете. През същата 1912-та година на нейно име е кръстен българският 24-ти Черноморски полк. Докато боевете траят, Елеонора вече е започнала да подготвя и други жени да помагат на българските юнаци като милосърдни сестри. Отношението, което царицата показва към един далечен народ, е уникално. То силно прави впечатление на интелигентната и образована част от българското общество. Самият поет Иван Вазов посвещава стихове на нея:
„Жена венценосна,
сестра милосърдна,
сестра на героите из боя жестоки,
Царице, ти любов си победна,
душа изтъкана от чувства високи.“
Годините, които следват, обаче са тежки. Балканската война далеч не е краят – веднага след нея следва Междусъюзническата, а година след нейния край българите се включват в Първата световна война. През цялото време смелата царица продължава със своето благородно дело. Съдбата обаче изиграва решаваща роля. Към края на войната, през есента на 1917-та година, царица Елеонора заболява тежко. Въпреки усилията на лекарите, на 12 септември, в двореца Евскиноград тя среща смъртта си. Тленните й останки са положени край Боянската църква, където остават до 1944-та година, когато новата власт осквернява гроба на царицата в стремеж да се заличи спомена за нея. Историята обаче няма да забрави своите герои и до ден днешен ще продължава да разказва за царица Елеонора. Някои войници я наричали ангел и на всяка годишнина след смъртта й много от тези бойци се връщали на гроба й, за да се поклонят. Нека днес и ние да се поклоним…
