Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Динамичните събития в Европа водят до пълномащабна военна операция срещу Югославия и Гърция от страна на Германия. През април 1941 година войските на Третия райх прегазват за две седмици югославската армия и настъпват в гръцка територия. Веднага след победите на германците в северната част на Македония, за да не допусне безредици, българското правителство изпраща група офицери, които да организират временно управление до пристигането на Българската армия и установяване на българско управление.

Чувствата и емоциите от онези дни са ни предадени от поручик Сотир Нанев, един от групата офицери, които получават тази задача. Те влизат в Македония на 17 април, Велики Четвъртък, 1941 година. Два дена след тях, марширувайки и с развети български знамена в Македония, влизат българските полкове. Посрещнати са по килим от цветя, с неописуем възторг от македонските българи. Това е Българският Великден.

Българските войски влизат в Македония

Всички офицери от групата са от Македония и не са виждали роднините си от поне десетилетие. Сърцата им бият лудо при мисълта, че отново ще зърнат своите бащи, майки, сестри и братя. Първите им стъпки в Македония са при граничния проход Камилата, а на пътя за Крива паланка ги посрещат местните селяни със свалени калпаци и сияещи очи. Те дълго махат с шапките си при вида на младите мъже в български униформи. През Крива паланка стигат в Куманово, където живее един от групата – Коста. Той бързо отива до къщата на омъжената си сестра, потропва на вратата и извиква майка си и сестра си по име. Не са се виждали от 12 години. На прозореца се появява женска глава.

– Кой чука?
– Сестро, отвори, аз съм брат ти Коста!

Жената не може да повярва, че това е истина и пита отново:

– Кой чука? Коста, ти ли си?

Календари „Българска история “2020 ви очакват за предварителна поръчка с отстъпка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Получавайки утвърдителен отговор, зарадваната жена вдига на крак цялата къща и минута след това, премалели от радост, братът, сестрата и майката стоят прегърнати пред къщата. Майката целува сина си и нарежда:

– Бях загубила надежда, сине! Годините ми са много, та мислех, че няма да те видя повече!

Събрано отново след толкова години, семейството празнува с пълно сърце. На другия ден офицерите организират временното управление на града, а докато ходят из улиците на Куманово всички ги поздравяват:

– Да е честита свободата ни! Да е вечна!

Пътят на офицерите минава през Скопие, където огромно множество се е събрало около църквата „Свети Димитър“, за да чуе служение на български език. В Скопие е организирана местна власт и офицерите продължават своя път към Велес и Прилеп. Те спират в село Извор. На мегдана се вие българско хоро, хората се веселят за празника.

– Христос Воскресе! Честита свобода! – поздравяват офицерите
– Добре дошли, бракя! Да ни е честита, да е вечна! – отговарят бодро селяните

Мигом българските офицери са заобиколени от куп любопитни и радостни хора. Всеки иска да ги пипне, да си поговори с тях, да се ръкува. Радостта им да видят български офицери е безгранична.

Самият Сотир е от Прилеп, следващата им спирка. В лицето на съдържателя на сладкарницата той познава свой съученик, отива и му подава ръка. С недоверие го поглежда съученикът, докато накрая го разпознава и продумва с треперещ глас:

– Изгоряхме вече. Чакахме ви толкова години. Най-после дойдохте.

Скоро пред сладкарницата се събират роднините на Сотир. Ето той как описва срещата си с тях:

– Хайде бе, дойдохте ли вече? Очите ни изтекоха по вас, душата ни изгоря.

– Идат ли вече българските войски? Докъде са стигнали? Приготвили сме се да ги посрещаме. Старо и младо, мъжко и женско – целият град чака да ги посрещне.

Ето и престарелия ми чичо. Единствен останал жив от братята на баща ми.

– Внучко, дойде ли, идете ли вече? Слава на Бога! Доживях и тоя час.

Архив: Сотир Нанев

Невъзможно за описване, неподатливо на никое перо, е посрещането в Ресен. Сотир Нанев пише, че такава радост трябва да се почувства и изживее. Охрид е в италианската окупационна зона, но българските офицери са допуснати в града. Офицерите влизат в комендантството, за да се представят на коменданта, а когато излизат навън ги чака море от народ. Когато ги виждат, хората от множеството започват да викат „Да живее българската войска! Да живее Цар Борис!“.

В Битоля в едно кафене местните българи им разказват следната весела история за това как българите прекъсват телеграфните съобщения на югославската власт:
„…На другия ден след обявяването на войната сутринта двама приятели си пиели кафето в същото кафене. Изпили си кафето и се разделили. Всеки бързал по своята работа. След час един от тях се покатерил на телеграфен стълб вън от града, извадил ножици и започнал да реже жиците. През няколко стълба забелязал друг, който също се бил изкачил на един стълб и режел. Виждайки в другия свой съзаклятник, първият се запътил към него, но когато го наближил, видял своя другар от кафенето. Тогава чак разбрали важната работа, която ги е разделила…“

Един от най-разтърсващите моменти от пътуването на българските офицери е във Воден. Те гостуват на известно българско семейство, когато в дома на домакините пристига неочакван гост – немощен стар човек. Сотир Нанев описва преживяното така:

„По едно време в стаята влезе млад човек , за ръката водеше старец, който едва пристъпваше.
– Баща ми – каза младият човек – Научил се за вашето идване, та ме накара да го доведа да ви види.

Старецът беше много прегърбен. Когато ни наближи, направи усилия да се изправи. Цял трепереше. Очите му премигваха – не можеше да задържа погледа си.

– Дядо, ето този е български офицер – обади се някой.

Целунах му ръка. Другата, съвсем трепереща, се опита да сложи на рамото ми, да ме прегърне. Немецът много тревожно извика, че старецът е зле и може би ще стане нещо лошо с него. Стана и го прихвана да седне. Старецът ме целуна, целуна и кръста за храброст и почна да гали дрехите ми.

Излязохме. На улицата – шпалир от мъже, жени и деца. Пред вратата ни донесоха много букети цветя. Беше невъзможно да приемем всички, които ни поднесоха.

Излязохме от града. Немецът, който седеше до шофьора, се обърна с лице към нас и каза:

– Господа, никога не съм виждал нещо по-покъртително. Навярно това е един от най-силно преживените моменти в живота ми. Този момент никога не ще се заличи от паметта ми.“

Така изглежда един от малкото моменти в българския XX век, в който българското сърце е пълно с радост, видян през очите на един негов очевидец – поручик Сотир Нанев. Той изчезва безследно малко след 9 септември 1944 година, след като е извикан „за справка“.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българският Великден – едно пътуване из освободена Македония през 1941 г.
4.6 от общо 64 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.

2 КОМЕНТАРА

  1. Просълзихте ме. Благодаря! Дано мирът в Македония вече наистина бъде вечен, макар и българските й корени да са по-прикрито тачени отпреди. Дано никога повече никое семейство там не изживее ужасите на тези, за сълзите на които е описано по-горе!

  2. Благодаря за изнесеният спомен, като го четях усещах да се надига в мен мощно вълнение, нещо ме жегна в сърцето, гърлото ми се сви и сълзите сами тръгнаха…

Отговор