Този материал е първа част на изследване, обхващащо войната на Тервел с арабите и разглежда предисторията на победоносния за България конфликт. За да продължите с втората част, последвайте връзката в края на настоящия текст.
През 700 година Тервел, наследникът на основоположника на Дунавска България – кан Аспарух, поема в ръцете си властта в несигурната все още в своето положение, млада българска държава. С установяването си по тези земи, още от самото начало, българите имат за съсед могъщата и обширна Византийска империя, с чийто военен потенциал премерват сили много пъти през предстоящите столетия.
Византия, считаща се за директен приемник на Римската империя, в най-добрия случай смята българите за временно пребиваващ на нейна територия варварски народ, който трябва да бъде облагороден от византийската култура, а в най-лошия използва значителния си военен и дипломатически потенциал, за да покори политически българите или да използва други да го направят в нейно име. В този смисъл, кан Тервел заема специално място в една ретроспекция на българо-византийските взаимоотношения през времето на съседството на двете държави.
През неговото управление двама византийски василевси търсят помощта му, въпреки че не е необичайна практика, както за Рим, така и за Константинопол да използват „варварски” народи в изпълнението на своите политически цели. Тервел е единственият такъв владетел, в историята на същестуването на Константинопол, който влиза в столицата на Източната Римска империя не като покорител или покорен, а като уважаван съюзник, начело на своята войска.
Заради военната помощ, която Тервел оказва на сваления от власт византийски император Юстиниан II Ринотмет, гражданската война във Византия завършва с възстановяването на безносия ромейски василевс. Благодарността на Юстиниан към Тервел приема формата на стандартните за онова време щедри подаръци и териториални отстъпки и удостояването на българския кан с една крайно нетипична за византийската държавна практика почест – кесарска титла. Преди да продължим, трябва да изясним, защо този, титул, дарен на Тервел е толкова важен.
Тази византийска титла води произхода си още от предимперските времена на Римската република и нейния първи пожизнен консул Гай Юлий Цезар. Считан несъмнено за основоположник на бъдещата Римската империя, фамилното име на Цезар става буквално синоним на държавна власт. Същото се случва и с фамилията на първия римски император Октавиан Август, като имената на двамата могъщи държавни мъже ги надживяват и се превръщат в титли, указващи държавния ранг на най-влиятелните управници в Римската империя. В периода, когато империята била управлявана от повече от един владетел, единият носел титула Август (Рим), докато другият бил известен като Цезар. „История на Рим” на римския хронист Тацит дава възможност да се предполага, че за пръв път подобно титулатурно разделение било въведено в „Годината на четиримата императори” през 68 – 69 година.
Официалната държавна практика отдавала, разбира се, върховенство на римския император, но след окончателното разпадане на Западната Римска империя през 471 година, единственият легитимен римски владетел остава Константинополският василевс. Така практиката се пренася във византийската държавна система, като титлата кесар (както е гръцкото произношение на Цезар) маркира втория човек в цялата империя след императора. Даването на такава титла на „варварски” владетел е абсолютно нечувано в дотогавашната или по-късната византийска дипломатическа практика. Най-голямата почест, на която е можел да се надява един чужд управник била титлата патриций, която стояла значително по-ниско във византийската държавна йерархия. Титлата Цезар, претърпява много разнообразни транскрипции в произношението при различните народи – „кайзер”, „кесар”, „цясар”, „тзар” или по-известната му българска версия – „цар”.
Тези данни ни дават възможността да направим едно любопитно заключение за статута, който заема кан Тервел след удостояването му с тази почест. Както бе споменато, византийската държавна практика счита българите за своеобразни наематели, на които империята е отдала за „временно ползване” свои изконни земи. Но в същото време, признавайки българския кан Тервел за византийски кесар, Византия му предоставя легитимна власт над управляваните от него територии в качеството му на висш чиновник във византийската йерархична система. Това признание за легитимна власт е нещо, към което цар Симеон се стреми през целия си живот и едва неговият наследник цар Петър получава официално потвърждение за владетелския си титул от Византия.
Но в същото време, две столетия преди тях, Тервел се сдобива с тъкмо този титул, за признаването на който Симеон полага такива усилия и то с изразходването на много по-малко ресурси от тези, които Тервел влага за реализирането на тази цел. Разбира се, едно подобно заключение веднага може да бъде оборено със становището, че Тервел става византийски кесар, а не български цар. И все пак, от византийска гледна точка, поне в този конкретен момент двете понятия могат да бъдат разглеждани като тъждествени. Поради факта, че византийците никога не оттеглят претенциите си към българските територии и считат българите за част от византийското ойкумене, то в качеството си на византийски висш държавник, Тервел би могъл да бъде считан и за първия български цар (кесар).
Макар чe България получава значително по-голямо териториално разширение и икономическо и културно развитие при по-късни български владетели, Тервел е владетелят, чиято политика има пряко отражение върху света, в който живеем в момента.
В края на VI и началото на VII век, светът става свидетел на създаването на една нова религия – ислямът. Инкорпорирайки в себе си елементи от християнството, юдаизма и други религии, тази доктрина постига това, което нейните монотеистични предшественици са създадени да вършат най-добре – консолидиране на разпокъсани племена под флага на единна държава и идеология, използвайки религиятa като съединяващ агент. За период от около два века това арабско държавно обединение е силно централизирано и изградено около личността на халифа – едновременно светски и религиозен ръководител или както е известен сред поданиците си – „сянката на Аллах“ и негов наместник на земята.
Подчинявайки през следващото столетие значителен териториален, военен и икономически потенциал под своята власт, Арабският халифат обръща поглед към противник, чиято идеология смята да антагонизира, създавайки в лицето на християнска Европа изконен враг и вечен антипод на своята доктрина през следващите столетия. Съмнително е подобен избор да е случаен, тъй като в арабското езиково семейство думата за „Запад” – „gharb”и терминът за „чужд”, „непознат” – „gharib”, споделят един и същ корен. Както човечеството многократно е доказвало в кръвопролитната си хилядолетна история, думата „чужденец” бързо придобива значението на „враждебен” и съответно „опасен”. И действително историята е показала, че най-лесният начин да консолидираш един народ е чрез единна религия и общ външен враг.
Мобилизирайки значителни по своята численост армии и флот, арабите насочват експанзията си към запада в две противоположни посоки. Едната от мюсюлманските войски стъпва на европейска територия на Пиринейския полуостров, надвивайки с лекота Вестготското кралство, ситуирано там. Другата арабска армия има за задача да съкруши столицата на Византийската империя, създавайки плацдарм за ислямска експанзия към Балканите и оттам към Европа. Целта на арабите очевидно е да създадат два фронта, чрез които в крайна сметка да изтощят и покорят европейските държави, затваряйки ги в клещите на ислямската експанзия.
В действителност това не е първият опит, който Умайадския халифат предприема за подчиняването на столицата на Византийската империя. През 668 и 674 година арабски военни контингенти предприемат неколкократни нахлувания във византийска Мала Азия и дори веднъж поставят под заплаха самия Константинопол. Никоя от тези експанзии обаче няма размаха на кампанията по Втората обсада на византийската столица. Все пак, логично излиза на преден план въпросът как е възможно арабската армия, пък макар и с големи размери, просто да реши и да постави под обсада столицата на една от най-могъщите империи съществували някога? Отговорът е прост – не е възможно.
Често забравяме, че в разглеждания период на Втората Константинополска обсада, Източната римска империя е далеч по-обширна, отколкото сме свикнали да си представяме в по-познатите периоди на късното балканско средновековие. Налагайки й се да защитава територии в Южна Италия, Северна Африка, Арабския полуостров, Мала Азия, Балканите и прочее, Византия отделя значителни флотски и сухопътни формирования за отбраната на граничните си региони. Това налага оголването на определени територии в сърцето на нейната администрация, от което арабите нееднократно се възползват. В действителност, византийската военна мощ бива ерозирана не в продължение на години, а на десетилетия и дори столетия, първо от Сасанидски Иран, а впоследствие и от мюсюлманските нашествия. Още от самото си създаване Византия се оказва вкопчена в непрекъсната борба с източните си съседи и както красноречиво се изказва професор Георги Бакалов „изпълнява историческата си роля за да съхрани Европа за зараждането на нови цивилизации.”
Както и при предишните обсади на Константинопол и този път византийците разчитат неговите могъщи фортификации да отблъснат арабската инвазия, но размерът на атаката показва на византийците, че този път мюсюлманите няма да отстъпят лесно. Неяснотата на изворните данни и честата склонност към преувеличения на някогашните хронисти не позволяват точното определяне на числеността на арабските експедиционни сили, изпратени да покорят столицата на Византия. Описанията варират в рамките на 80 – 200 000 души сухопътна войска и военен и транспортен флот, състоящ се от 1800 – 5000 плавателни съда.
Командир на тази респектираща военна сила е опитния военачалник Маслама ибн Абд ал-Малик. Закален в битките командир, Маслама ръководел кампании срещу Византийската империя още от началото на VIII век и бил добре запознат с ромейските способи за водене на сухопътен бой, което и наложило избирането му за предводител на това стратегическо направление от брат му, умайадския халиф Сюлейман. Арабските хроники придават и своеобразен мистицизъм около значението на името на Маслама – „Отдаден на Аллах”, което се приемало като знак за успех от неговите подчинени, имащи пълна вяра в своя ръководител.
