Безспорен факт е, че българската история е съставена от изключително цветна палитра от събития и обрати. В своята книга „Страници от миналото“ акад. Иван Дуйчев пише: „…днес, в нови времена, ние сме принудени не само да изучаваме нашата „старина“, нашето минало, като някакво най-скъпо национално „достояние“, но и ревностно да я браним от чужди посегателства и злонамерени извращения.“

Именно, за да успеем да съхраним историческото си богатство за поколенията, трябва да се разровим в тези останки от паметници-ръкописи и да попием техния завет. За съжаление, голяма част от българските писмени паметници са унищожени при османското нашествие по нашите земи, а много от тези, които са се съхранили са разпръснати по чуждестранни библиотеки и архиви. Въпреки това достигналите до нас могат да ни вдъхновят да търсим все повече историческата действителност, свързана с българската история.

Данните, от които черпим информация за историята ни са предимно от византийски източници. В тях обаче има доста изменени факти и не е напълно сигурно доколко описаните в тях събития съответстват на истината. Разбира се, през Средновековието и особено в източниците за Първото българско царство, от гледна точка на времевия интервал, няма как да бъдем напълно убедени, че всичко е достоверно, дори източникът да е български. Но основната тема е друга – писмените паметници, съставени на българска земя от българите биха имали доста по-голяма достоверност от тези на съседни народи. Причината за това е, че българските писмени паметници са най-добре осведомени за събитията в собствената реалия и представляват уникални останки от миналото.

Като цяло сведенията, запазени от български хронисти, касаещи Второто българско царство са по-многобройни от тези отнасящи се за периода на Първата българска държава. Рилската грамота на цар Иван Шишман, издадена на 21 септември 1378 г., е ценен извор за административното устройство на Второто българско царство. В грамотата са описани административните длъжности, които са заемани от севасти, съдии, практори и др. В нея прави впечатление и изразената почит на царя към Църквата и Бога, което става ясно още от самото начало на текста в грамотата:

„Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.“

Географското местоположение на България винаги е било кръстопът на различни култури и цивилизации, затова и в повратните периоди, съпътствали историческата ни съдба, български оригинални писмени документи са разпръснати по четирите краища на Европа. Така се случва с писмата на цар Калоян и папа Инокентий III – предполага се, че първоначално оригиналните послания от кореспонденцията между българския владетел и римския папа в края на XVIII век са били пренесени във Франция, а след това върнати обратно в Рим, като в крайна сметка са намерени в един южноиталиански манастир. Никъде обаче не се споменава или назовава как точно са попаднали там, затова и тази теза все още подлежи на обсъждания.

Със сигурност обаче се знае, че във Венецианския архив са се съхранявали търговски спогодби между цар Иван Александър и Венецианската република. Тези документи са намерени от чуждестранни учени (италиански и руски), но в момента са неизвестно къде, като има хипотези, че са откраднати или унищожени.

От епохата на Първото българско царство до нас са достигнали малобройни писмени паметници, което е някак странно, защото именно през управлението на княз Борис-Михаил е кипяла най-оживена духовна и просветителска дейност. Надгробният надпис на дъщерята на княз Борис-Михаил Анна е един от малкото паметници, от които можем да почерпим информация. В случая от надписа върху надгробната плоча, който гласи: „Почина раба Божиа Анна † През месец октомври в деветия ден почина раба Божия Анна“, се разбира датата на смъртта Анна Българска, а от обратната страна е изобразен образът на жена, протегнала ръце към две църкви. От това изображение се счита, че Анна е била ктитор на две църкви.

Реплика на надгробния кръст на княгиня Анна, която се съхранява в Националния исторически музей в София.

Друг запазен документ, този път от времето на цар Симеон и който също не се намира в български исторически музей, е съхранен в манастир на гръцкия остров Патмос. Документът представлява преписка между цар Симеон и византийският пратеник Лъв Магистър Хиросфакт, като най-вероятно кореспонденцията се е осъществила между 894-896 г. Преписката съдържа три писма на цар Симеон, като към тях се включват и писмата на византиеца. Интересното от писмата, писани от българския цар е, че те са кратки и написани на съвършен гръцки език. Интересно, но не и изненадващо, предвид факта, че Симеон е възпитаник на Магнаурската школа, а от самите византийци е наричан „хемиаргос“, т.е. полугрък, заради голямата си начетеност и академични успехи.

В България за съжаление няма следи от цялата книжовна дейност на цар Симеон, било то на гръцки или старобългарски език. Пренасянето на кирилицата от изток към запад, т.е от Преслав към най-западните части на българското царство е важен аспект от разпространението на писмеността. В областта Темнич, в Сърбия и по-конкретно по поречието на р. Морава, се намира надписът от село Горна Катун, датиран от X век, който се счита за най-стария надпис на кирилица на територията на днешна Сърбия. От надписа стават ясни имената и на десет от 40-те Св. четиридесет мъченици, като се изброяват съответните десет имена и надписът завършва с „молят Бога за нас.“ Темничкият надпис е поредното доказателство за мащабите на културно-просветната дейност, осъществявана по българските земи по времето на Златния век.

В тази връзка може да се споменат още надписи, като например този от Филипи от времето на кан Пресиян, от който обаче до нас е достигнало само началото и краят му, а също и незначителни откъслеци с по няколко букви. Самуиловият, Варошкият и Битолският надпис, намиращ се днес на териториите на Македония и Гърция, пък са едни от последните, свързани с Първата българска държава.

През 1956 година е открит Битолският надпис. Първоначално плочата е изложена в градския музей, но 1970 г. тя е преместена в трезора му намира и не е изложена за посетителите. От 90-те години е експонирана в музея, но без никакъв обяснителен текст. В сайта на музея плочата е описана като една от най-значимите находки от периода ѝ.

Разбира се, има и други писмени паметници, които са по-известни и чрез които днес прославяме историята си. Търновският надпис на кан Омуртаг е пример за високото ниво на култура и стремеж към съхранение на историята за следващите поколения. Търновският надпис, който е известен още от 1858 г., е един малкото ни подобни паметници, намерени по нашите земи и от който сме почерпили информация „от първо лице“.

Надписите на цар Иван Асен II в Търново и на Асеновата крепост край Асеновград са също оригинални писмена, които дават най-ясна представа за съответните събития. На колоната в Търново са описани политическото положение в България, както и победата над епирския владетел Теодор Комнин. На Станимашкия надпис на Иван Асен II е упоменато през коя година е съградена крепостта и за назначението на „Алекси за севаст“. Станимашкия надпис е бил унищожен през 1883 г., но е възстановен отново през 1899 г. от Васил Златарски.

И до ден днешен категорично не са издирени всички исторически извори на нашето минало. Най-голяма болка са тези, които се съхраняват в музеите на чужди държави, а не на „родното“ им място. В този ред на мисли, редно е да си зададем въпроса дали сме изпълнили подобаващо задълженията си към нашето историческо богатство? В това отношение са необходими още много работа и усилия, упоритост и самоотверженост. Независимо от това, че днес историческата истина се изопачава така, както е удобна, все още тези писмени артефакти успяват да покажат правдата в истинската ѝ неопетнена светлина.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българските писмени паметници – митичният извор на нашата история
4.3 от общо 12 глас(а)
Тихомир Танев
Тихомир е завършил „История“ в ПУ „Паисий Хилендарски“, а в момента допълва квалификацията си с магистърска степен „Дипломация и международни отношения.“ Подкрепя максимата, че историята е единствената наука, която се повтаря с времето, затова и стремежът му към обогатяване на знанията в тази област го тласка да търси предизвикателства. Предпочитаният период за него в българската история е от следосвобожденската история до нашето съвремие.

1 коментар

Отговор