С подписването на унищожителния за България Ньойски мирен договор от 27 ноември 1919 г. страната ни изпада в тежка международна изолация и търпи последствията от това да е една от загубилите Първата световна война. По това време министър-председател на България е Александър Стамболийски, който ръководи правителство, съставено от три партии (БЗНС, Народна партия и Прогресивно-либерална партия), задачата, на което е да се опита да намери правилния път за преодоляването на кризата.

Търсенето на изход от ситуацията, в която се намира България никак не е лесно, но въпреки това, Стамболийски и неговите министри усилено работят в тази насока. От 100-дневната обиколка до конференциите в Генуа и Лозана, министър-председател, правителство и дипломати правят усилия българските интереси отново да заемат челно място на европейската политическа сцена.

Основните насоки на земеделското правителство са чрез дипломатически маневри да успеят да уредят българските интереси в Добруджа и Тракия, а също така и да се търси начин за сближаване със Сърбия за евентуални опрощения на част от дълговете. Затова се действа в три направления: чрез Рим България търси съдействие за Добруджа, чрез Париж – за Тракия, а чрез Лондон за сближение със Сърбия. Въпреки положените дипломатически усилия сръбското правителство отлага приемането на българския министър-председател за неопределено време.

За сметка на това обаче, в началото на декември 1919 г. Александър Стамболийски е удостоен с внимание в Италия от видни италиански държавници по това време като Нити, Сфорца, Ферари, Титони и др. На тази среща с помощта на италианския премиер са предприети действия за постигане на споразумение между България и Румъния. Италия предлага комбинация, в която за получаването на Южна Добруджа, България трябва да направи отстъпки на румънците около река Тимок или пък да се задейства процедура по присъединяването на Бесарабия към Румъния.

Александър Стамболийски

Тъй като при кореспонденцията с Англия за евентуална нейна помощ за българо-сръбско сближение, английската дипломация настоява срещата с българския министър председател да стане след ратифицирането на Ньойския договор, преди това реално действия в тази посока не са били възможни. Затова, когато на 9 август 1920 г. с влизането в сила на договора и приключването на съглашенската окупация, България вече може да установява официални дипломатически отношения с държавите-победителки. Само след около 2 месеца на 5 октомври 1920 г. Александър Стамболийски започва своята прочута 100-дневна обиколка в Европа, започвайки именно от Англия. На срещата между Стамболийски и английския външен министър лорд Кързън, българският премиер изказва мнението си, че е редно да се сформира международна комисия, която да следи дали се спазват правата на българското малцинство в Югославия, а в отговор английският дипломат казва, че „сърбите трябва да бъдат научени да уважават правата на малцинствата.“

При посещението си в Париж през ноември 1920 г. Стамболийски се стреми да постигне резултат по три основни въпроса, първият от които е приемането на България в Обществото на народите (ОН). Така България ще се „легализира“ на международната сцена, макар и като загубила страна. Другите два важни въпроса са уреждането на тракийския проблем и освобождаването на българските военнопленници от Югославия и Гърция. Франция обвързва решението си за подкрепа по българското искане за приемане в ОН с условието България да приеме 10 000 руски бежанци от войските на барон Петър Врангел. Земеделското правителство обаче е склонно да приеме между 2000 и 3000 бежанци. Паралелно с това, България се забърква в „кръстосан огън“, тъй като съветският комисар по външните работи Чичерин обвинява България в подкрепа към Врангел и настоява Съветска Русия и България да започнат преговори за „дружески отношения“. Стига се до там, че установяването на такива отношения със СССР се равнява на това България да не бъде приета в ОН. В тази ситуация България е изправена пред труден избор и е принудена да намери рационално решение. Земеделското правителство изпраща телеграма до Чичерин като отхвърля обвиненията, че то подкрепя Врангел и войските му, а просто се „стреми към възстановяване на международните принципи“.

В началото на ноември 1920 г. правителството на Стамболийски връчва нота на секретаря на ОН за приемане на България. Българската молба е подложена на обсъждане, като на него югославският представител Мирослав Спалайкович обвинява България по 6 пункта. Част от обвиненията са, че България не е назначила представител в Арбритражния съд, не е предала никакъв добитък (като репарации), не изпълнява военните клаузи по Ньойския договор и др. До голяма степен положителната развръзка на казуса е постигната от усилията на българските дипломати, което показва невероятен усет към международната обстановка. Комисията, която обсъжда българската кандидатура в ОН не впечатлява толкова силно обвиненията на Спалайкович и тя единодушно решава, че: „Българското правителство има искрено намерение да изпълнява своите задължения.“ Югославските нападки към България продължават, но на Комисия №5 е предложено България да бъде приета в ОН. Това се случва на 16 декември 1920 г. като за приемането на България гласуват 35 държави, сред които и Югославия. Постигането на тази цел от правителството на БЗНС и българските дипломати е огромна крачка към излизането от положението на изолация и до известна степен смекчаване на отрицателното отношение към България от страна на страните-победителки.

Този международен успех на България обаче не спира останалите надвиснали проблеми. Стамболийски осъзнава, че към момента няма възможност да установи каквито и да е отношения със СССР, а и все повече се засилва заплахата от комунистическото движение. Именно срещу тази заплаха Стамболийски вижда в лицето на барон Петър Врангел съюзник срещу задаващата се опасност.

На 21 юни 1921 г. е сключен договор между България и Врангеловите войски за приемане на около 7000 руски бежанци-войници. През август командващият въоръжените сили на Южна Русия (по време на гражданската война) А. М. Петряев се обръща с молба към България за приемане на още 6000 войници, като правителството се съгласява. От чисто дипломатическа гледна точка, друг основен мотив за приемането на Врангеловите войници е да се свалят съмненията от България от страна на чуждите легации, че има българо-съветско споразумение, като Стамболийски се опитва да докаже на западните държави, че вражески интриги са в основата на недоверието към него.

Страницата с подписите на Борис III, Александър Стамболийски и Михаил Маджаров на ратификацията на Ньойския договор

Опитите на земеделското правителство за частично реабилитиране на България от хватките на Ньойския договор продължават и на конференциите в Генуа (10.04. – 20.05.1922) и в Лозана (20.11.1922 – 24.07.1924). На конференцията в Генуа Стамболийски цели да повдигне въпроса за българския излаз на Бяло море, за репарациите и за българските малцинства. Аргументира се с това, че България има нужда от излаз на Егея, понеже Тракия трябва да бъде автономна или българска съгласно Лондонския договор от 1913 г. В Генуа Стамболийски настоява на България да ѝ се даде отсрочка за изплащането на репарациите, но този му апел не е взет под внимание. Министър-председателят на България връчва и нота, в която поставя искане българските бежанци от всички краища да се върнат по домовете си. На Генуезката конференция България не постига почти никакъв успех, но все пак трябва да се отбележи фактът, че за пръв път след Първата световна война на нея ѝ се отдава възможност да участва на голям международен форум.

На Лозанската конференция в нейния първи етап българската делегация се ръководи лично от Александър Стамболийски, като отново се поставят въпросите за излаза на Егея, съдбата на бежанците и безопасността на България като разоръжена страна. Стамболийски настоява Западна Тракия да се превърне в неутрална зона под контрола на Великите сили, но само Бенито Мусолини подкрепя българския премиер за неутрален коридор. В началото на 1923 г. на българската делегация е представен окончателният вариант за излаза на България на Бяло море – предоставя се територия от 3 км по брега и 1 км към сушата за срок от 99 години. Относно българските бежанци резултатът е отрицателен, тъй като Турция се обявява твърдо против завръщането на българи в Източна Тракия. През втората фаза на конференцията България не изпраща делегация, а е представена само от наблюдател. Конференцията приключва с подписването на конвенцията за границите на Тракия, с която България признава предаването на Западна Тракия на Гърция.

Един от най-спорните моменти във външната политика на Стамболийски е сключването на т. нар. Нишка спогодба с Югославия на 23 март 1923 година, с която двете държави се договарят за предприемане на мерки срещу четите на ВМРО. Споразумението  допълнително изостря отношенията между правителството и Вътрешната организация и открито се възприема от нейните дейци като предателство спрямо македонските българи.

Цялостният процес по сближаване с Югославия бележи и промяна в геополитическото мислене на България в следвоенна Европа. Българската държава обръща своя поглед от Македония към Западна Тракия, нещо което ще се превърне в елемент от външнополитическите програми и на правителствата след Стамболийски.

Управлението на Александър Стамболийски е белязано от самото си начало с големи изпитания. Още с поемането на управлението Стамболийски е този, който подписва Ньойски мирен договор, което белязва и съдбата му. Когато Стамболийски е убит през 1923 г., организаторите на преврата срещу него използват този факт като една от основните причини, за да бъде детрониран. Не може да се отрекат обаче по никакъв начин неговите заслуги на международната арена на преговори и договорки, както и промените във вътрешнополитически аспект. Стамболийски може спокойно да се определи като недооценен лидер.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българската външна политика след катастрофалния Ньойски договор
4.7 от общо 30 глас(а)
Тихомир Танев
Тихомир е завършил „История“ в ПУ „Паисий Хилендарски“, а в момента допълва квалификацията си с магистърска степен „Дипломация и международни отношения.“ Подкрепя максимата, че историята е единствената наука, която се повтаря с времето, затова и стремежът му към обогатяване на знанията в тази област го тласка да търси предизвикателства. Предпочитаният период за него в българската история е от следосвобожденската история до нашето съвремие.

Отговор