Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Преди да преминат река Дунав и да заемат земите на Балканския полуостров, пътят на българите преминава през част от територията на днешна Молдова и Румъния. След тяхното преселение, етническото им присъствие в тези земи остава. Именно това обстоятелство обяснява факта, че скоро след създаването на българската държава, нейните граници се простри далеч отвъд Дунав. Трансилвания и Влахия при управлението на кан Крум се споменават като български земи. В гръцките източници са наричани „заддунавска България“. Според Константин Иречек, до идването на унгарците, Влахия с част от Трансилвания е принадлежала на българската държава. От IX в. нататък по-голямата част от Трансилвания влиза в унгарски ръце, а в български остава само Влахия приблизително до 1247 година. Така румънската теория за възобновяването на Второто българско царство „начело с румънците“ или най-малкото с посредничеството на „румънската“ династия на Асеневци не е състоятелна.

Във Влашко, Молдова и Трансилвания близо 60% от имената на реки, езера, гори и др. са от славяно-български произход. Въпреки порумънчванията от по-ново време, и днес изобилстват българските имена като: Яломица, Бистрица, Прахова, Водица, Сушица и пр. Някои от най-важните тамошни селища също са с български наименования: Търговище (стара столица), Дълго поле, също стара столица. Елхово (Илфов), Зимница (Зимнич), Кралево (Крайова), Бистрица, Бранище, Жилава и пр. Към края на XIV в. почти всички топографски наименования са на български език.

След 1393 година в днешна Румъния приижда нова българска вълна. Когато държавата им е сразена под ударите на османските завоеватели, мнозина поемат пътя на изгнанието и по-голяма част от тях се настаняват във Влашко и Молдова. Тук емигрантите се чувствали като в родината си: свещеници, боляри, книжовници, и обикновения народ говорели полурумънски, полубългарски, писмеността била изключително българска, а двете румънски войводства – Влашко и Молдова – били възприели не само държавното, църковно и обществено устройство на българското царство, но във всичко му подражавали и заимствали.

Преселенията на българи във Влашко, без тези непосредствено след падането под османско владичество биха могли да се обобщят така:

  •  50 – 60 000 семейства през 1598 година.
  • 160 000 души към Влашко, Молдова и Бесарабия през 1774 година.
  • 7 – 8000 семейства към Влашко и Русия в периода 1787–1792 (по румънски източници).
  • 40 000 души от Югоизточна България към Влашко и Бесарабия през 1793-1794 година.
  • неизвестен брой от Враца и Тетевен през 1800-1801 година.
  • 13 000 към Влашко през 1806-1812 година.
  • 20 000 във Влашко и Молдова през 1829-1830 година.

Данните като цяло са противоречиви и трудно подлежат на проверка.

Към 1838 година българите са 10% от населението на окръг Илфов (с Букурещ), а в самия Букурещ са 14% от 60 000 души население. През 1819 година във Влашко са установени 17 000 семейства българи (нови заселници) или 8-10% от цялото население, което е 1 200 000 души. Локализирани са 425 населени места, в които са се заселили българи, за периода 1739-1834 година (има много села, в които са само по 1-2 семейства).

Днес, за първи път от половин век, българският читател ще се докосне до тази завладяваща книга.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Българското население, компактно живеещо на територията на съвременна Румъния, отдавна е обект на научни изследвания. Още в края на XIX в. едни от най-подробните сведения за тамошните български села дава Густав Вайганд, отбелязвайки в своят „Дакорумънски лингвистичен атлас“, че е открил по време на проведените от него полеви изследвания около 80 населени пункта с българско население на територията на Олтения, Мунтения и Молдова, от запад на изток, както следва:

Бъйлещ, Урзикуца, Търнава (югозападно от Крайова); Пояна Маре, Смърдан (югоизточно от Калафат); Чутура, Мърза, Рунку (на юг от Дръгашани);  Пятра – Олт, Корлатещ – Сърби, Боанта, Фръсинет, Стоенещ, Гоставъц, Горски ФръсинетГрадиниле, Селищиора (при Корабия); Витанещ, Сърби – Мъгура (където се слива река Котманей с Веделе); Бребен – Сърб, Путороаса, Котяна (близо до гр. Слатина); Балта Лунга (на югоизток от Рошиор де Веде); Мъгурени, Караванец, Буткулещ, Ликурич, Спътарей, Каломфирещ, Мързанещ, Атърнац, Старобъняса, Фрумоаса (около гр. Александрия и до гр. Зимнич); Флъмънда (източно от Турну Мъгуреле); Пунтя де Греч (на Няжлов, южно от Гъещи); Уден, Сърбени де сус, Сърбени де жос, Гратия (по река Дъмбовица); Бълен – Сърб, Търговище, Плоещ; около Букурещ: Копачу, Била, Епурещ, Домнещ, Чорогърла, Кяжна, Жилава, Бъняса, Тунари, Афумац, Брънещ, Колентина, Чопля, Попещ, Леурдени Сърби, Фундуля, Шейною, Пърлита, Кодрен, Платарещ, Фрумушани, Валя Драгулуй; Улмени, Сурлар, Мънастиря (до Олтеница);  Мъргинени, Чаку (при Калараш); Гюргево, Браила, Бузъу, Текуч, Васлуй, Хуш.

Карта на общините с българско население в района на Букурещ.

По неофициални данни днес православните българи във Влашко със запазен спомен за своя произход са над 300 000 души. В тази бройка се включват всички наши сънародници, които използват етнонима българи (българе, булгари) като автоетноним за назоваване, независимо, че при някои от тях българският език вече не се употребява. Процесът е подробно описан в последното крупно изследване на българската диаспора в Румъния от проф. Тодор Балкански, осъществено главно през 1995 година.

Банатските българи

Te са онези преселници, които живеят в историческата област Банат. Когато тази област е била в рамките на Австро-Унгария тези българи са известни с названието „южноунгарски българи“. Самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“ и „паулкене“, тъй като произлизат от българите павликяни. Банатските българи населяват няколко селища в Румънски Банат, но имат своята диаспора и в Сръбски Банат. Българската общественост е доста добре запозната с историческата съдба на тези наши сънародници. В момента те са около 12 хиляди (по неофициални данни) и са признати за етническо малцинство. Банатските българи принадлежат към католическото вероизповедание. За тях е характерна много висока битова и материална култура, грамотност на цялото население, будно българско етническо самосъзнание.

Към банатските българи не се отнасят карашовените, които също са католици, но поради продължителното хърватско църковно и културно влияние са се обособили като отделна славянска народност или се самоопределят като хървати. Според Геза Цирбус в края на XIX в. карашовени живеят в следните селища: Карашова (3230 души), Лупак (731 души), Нермет (613 души), Клокотнич (1052 души), Водник (438 души), Ябалча (443 души), Кьонигсгнад (130 души), Терегова (18 души), Журжова и т.н. Разпределени между власи, сърби и немци в Темешкия комитат в равнището на долната част на долината на река Карашова, карашовени живеят още в следните населени места: Карлсдорф (265 карашовени и 2319 немци); Избишке (определяни като сърби); в румънските села Николице и Улма (105 българи). Пещи съобщава, че в село Жабели през 1884 година имало 200 къщи с карашовени. Хора от същата общност се срещали по това време и в село Докняча, но там те били вече в процес на германизация.

На изток от тях е запазена карашовенската колония Слатина Тимиш, в която живеят румънизати с румънски език и българско самосъзнание по думите на проф. Тодор Балкански, лично посетил това селище. До края на XIX в. карашовените са считани за българи от повечето историци, етнографи и филолози. Езиковедът проф. Любомир Милетич, без да е посетил селищата им, изказва през 1896 година едно с нищо неоправдано мнение, че те не са българи, а „чисти хървати“.  Защо карашовените са българи, кога и защо са дошли в окръг Караш? Книгата „Historia domus parochiae Krashwensis”, писана през 1645 година въз основа на стари документи, в която на латински език се свидетелства, че Крашовските католици са чисти българи, в което не можело да има никакво съмнение. Те пристигнали на две групи: първата през 1366 година при папа Урбан V, и при краля на унгарците Лайош I Велики; втората група идва придошла през 1393 година по времето на крал Сигизмунд  Че карашовените са българи се съгласяват почти всички учени. Чешкият археолог и етнограф Любор Нидерле пише: „Всички мъже на науката, с малки изключения, считат карашовените за българи“. Днес в Румъния карашовените наброяват около 10 000 души.

Чешкият археолог и етнограф Любор Нидерле, свиделстващ за българския характер на карашовените.

В района на Рекаш, недалеч от град Оршова се намира село Свиница. Населението му се състои от православни християни със старинен български диалект, част от торлашките говори. От 1920 година в селото обаче има сръбска църква и сръбско училище, които усилено работят за сърбизацията на местните българи. Румънският езиковед Миле Томич, професор в университета в Букурещ е забелязал, че сред народа има няколко предания за произхода на населението на село Свиница. По думите на едни, жителите му са  дошли от долините на Тимок и Нишава, други свързват потеклото си с Македония, трети твърдят, че са заселени от околията на Търнова (вероятно от България), а според четвърта версия селото се е заселило от Песак (горни Банат, следователно, откъм северната страна на селото). Доста от родовите имена тук са с типичен завършек като на тези от Тимошко, където имената на родовете завършват на „ци“ – например Балабановци, Цвейнци, Рашкинци, Пицуловци, Джуринци и др. Според проф. Тодор Балкански вероятно произхождат от района на Неготинско (днес в Сърбия, част от историческото българско етническо землище).

До 1878 година областта Северна Добруджа е в пределите на Османската империя, като в нея най-многобройните етнически групи са българите, турците и татарите. Областта е част от Българската екзархия още през 1870 година. След освободителната за България Руско-турска война (1877-1878) , чрез Сан Стефанския мирен договор от 19 февруари/ 3 март 1878 година, за да си осигури излаз на река Дунав, Руската империя отнема от Румъния територията на Бесарабия, като ѝ определя Северна Добруджа за компенсация.

По силата на Крайовската спогодба от 1940 година повечето българи от Северна Добруджа се преселват в България. Първоначално при преговорите за нея, румънците настояват от Северна Добруджа да се изселят 75 000 българи, без значение като какви са се записвали в преброяването от 1930 година. Впоследствие при преговорите, румънските власти признават за наличието на 70 949 българи, като са посочени населените места, броят семейства и общата им численост. Българската комисия констатира 63 550 българи в Северна Добруджа. В крайна сметка, България приема за изселване 65 465 души. Те са разпределени по следния начин – 1580 преди 1 октомври 1940 година, 62 663 от 24 октомври до 14 декември 1940 година и 2993 от 18 май до 10 юни 1941 година. Това прави 67 236. Спрямо различните варианти на румънските твърдения за българи в Северна Добруджа, след 10 юни 1941 година, там остават между 3 713 и 7 764 сънародници. Със сигурност българи има останали в днешно време в Констанца, Тулча, Бабадаг, Вишени, Лунка, Долно Чамурлий, Бейдауд, Налбант, Остров и т.н. Най-голям брой са те в Черна.

В Румъния живеят и около 2500 българи – гагаузи в комуните Йон Корвин, Делени, Петрени, Шипоте, Вама Веке, всички в Северна Добруджа. Между двете световни войни е имало села с гагаузи и в северната част на областта, например в комуна Къталой, където заедно са живеели румънци, гагаузи и италианци, както и в комуна Бейдауд.

Понастоящем от българите в Румъния само тези в Банат са със статут на национално малцинство. Конституцията на Румъния от 1991 година предоставя права и свободи за националните малцинства, а румънския закон за изборите от 1992 година дава на представителите на техните организации да заемат едно депутатско място в парламента. Така, през 1990 и 1992 година депутат от българското етническо малцинство бе Карол Иванчов (банатски българин). От 1993 г. в качеството си на консултативен орган към Правителството на Румъния започва работа Съюз по въпросите на националните малцинства. Съгласно закона, румънските българи имат право да създават собствени общества и културни организации.

Затова на 31 декември 1989 година в Тимишоара е учреден Български съюз в Банат с филиали-дружества в селата Стар Бешенов, Винга, Брещя, Дента и градовете Тимишоара, Арад, Сънниколаул-Маре и Дета. На 7 януари 1990 година е създадено Българско културно общество, а на 24 май 1992 година е учредено дружеството Братство, приемник на едноименното дружество, съществувало от 1892 година до края на Втората световна война. В „Братство“ влизат шест дружества от селата Брънещ, Бълен Сърб, Валя Драгулуй, Стар Бешенов и градовете Букурещ, Бъйлещ, Калараш и други.  В момента, приемник на „Братство“ се явява „Българския демократичен съюз в Румъния“ със седалище в Букурещ и председател Лука Велчов.

Автор: Румен Иванов


Не забравяйте да ни последвате в Instagram и да се абонирате за образователните ни видеа в YouTube. Изтеглете сега приложението на магазина ни BULGARIANHISTORY.SHOP за iOS и Android и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българското етническо присъствие в Румъния
4.6 от общо 17 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

1 коментар

  1. Използвана литература:

    Alina Loredana Coroliuc. Gustav Weigand și geografia lingvista. Kiel. 2013.

    Anatol Măcriş. Găgăuzii în diaspora şi la ei acasă. București. 2005.

    Благовест Нягулов. Банатските българи. София. 1999 г.

    Геза Цирбус. Южноунгарските българе, Етнографическа скица от проф. Геза Цирбус. В: Периодическо списание на БКД, кн. 12, 1884 г., с. 72 – 73.

    Тодор Балкански. Българите и българското от другата страна на Дунав в светлината на езиковата археология. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии. В. Търново. 2010 г.

    Христо Капитанов. Българите в Румъния. В: сп. Просвета, 1941 г., №6.

Отговор