Преди да преминат река Дунав и да заемат земите на Балканския полуостров, пътят на българите преминава през част от територията на днешна Молдова и Румъния. След тяхното преселение, етническото им присъствие в тези земи остава. Именно това обстоятелство обяснява факта, че скоро след създаването на българската държава, нейните граници се простри далеч отвъд Дунав. Трансилвания и Влахия при управлението на кан Крум се споменават като български земи. В гръцките източници са наричани „заддунавска България“. Според Константин Иречек, до идването на унгарците, Влахия с част от Трансилвания е принадлежала на българската държава. От IX в. нататък по-голямата част от Трансилвания влиза в унгарски ръце, а в български остава само Влахия приблизително до 1247 година. Така румънската теория за възобновяването на Второто българско царство „начело с румънците“ или най-малкото с посредничеството на „румънската“ династия на Асеневци не е състоятелна.
Във Влашко, Молдова и Трансилвания близо 60% от имената на реки, езера, гори и др. са от славяно-български произход. Въпреки порумънчванията от по-ново време, и днес изобилстват българските имена като: Яломица, Бистрица, Прахова, Водица, Сушица и пр. Някои от най-важните тамошни селища също са с български наименования: Търговище (стара столица), Дълго поле, също стара столица. Елхово (Илфов), Зимница (Зимнич), Кралево (Крайова), Бистрица, Бранище, Жилава и пр. Към края на XIV в. почти всички топографски наименования са на български език.
След 1393 година в днешна Румъния приижда нова българска вълна. Когато държавата им е сразена под ударите на османските завоеватели, мнозина поемат пътя на изгнанието и по-голяма част от тях се настаняват във Влашко и Молдова. Тук емигрантите се чувствали като в родината си: свещеници, боляри, книжовници, и обикновения народ говорели полурумънски, полубългарски, писмеността била изключително българска, а двете румънски войводства – Влашко и Молдова – били възприели не само държавното, църковно и обществено устройство на българското царство, но във всичко му подражавали и заимствали.
Преселенията на българи във Влашко, без тези непосредствено след падането под османско владичество биха могли да се обобщят така:
- 50 – 60 000 семейства през 1598 година.
- 160 000 души към Влашко, Молдова и Бесарабия през 1774 година.
- 7 – 8000 семейства към Влашко и Русия в периода 1787–1792 (по румънски източници).
- 40 000 души от Югоизточна България към Влашко и Бесарабия през 1793-1794 година.
- неизвестен брой от Враца и Тетевен през 1800-1801 година.
- 13 000 към Влашко през 1806-1812 година.
- 20 000 във Влашко и Молдова през 1829-1830 година.
Данните като цяло са противоречиви и трудно подлежат на проверка.
Към 1838 година българите са 10% от населението на окръг Илфов (с Букурещ), а в самия Букурещ са 14% от 60 000 души население. През 1819 година във Влашко са установени 17 000 семейства българи (нови заселници) или 8-10% от цялото население, което е 1 200 000 души. Локализирани са 425 населени места, в които са се заселили българи, за периода 1739-1834 година (има много села, в които са само по 1-2 семейства).
Българското население, компактно живеещо на територията на съвременна Румъния, отдавна е обект на научни изследвания. Още в края на XIX в. едни от най-подробните сведения за тамошните български села дава Густав Вайганд, отбелязвайки в своят „Дакорумънски лингвистичен атлас“, че е открил по време на проведените от него полеви изследвания около 80 населени пункта с българско население на територията на Олтения, Мунтения и Молдова, от запад на изток, както следва:
Бъйлещ, Урзикуца, Търнава (югозападно от Крайова); Пояна Маре, Смърдан (югоизточно от Калафат); Чутура, Мърза, Рунку (на юг от Дръгашани); Пятра – Олт, Корлатещ – Сърби, Боанта, Фръсинет, Стоенещ, Гоставъц, Горски Фръсинет, Градиниле, Селищиора (при Корабия); Витанещ, Сърби – Мъгура (където се слива река Котманей с Веделе); Бребен – Сърб, Путороаса, Котяна (близо до гр. Слатина); Балта Лунга (на югоизток от Рошиор де Веде); Мъгурени, Караванец, Буткулещ, Ликурич, Спътарей, Каломфирещ, Мързанещ, Атърнац, Старобъняса, Фрумоаса (около гр. Александрия и до гр. Зимнич); Флъмънда (източно от Турну Мъгуреле); Пунтя де Греч (на Няжлов, южно от Гъещи); Уден, Сърбени де сус, Сърбени де жос, Гратия (по река Дъмбовица); Бълен – Сърб, Търговище, Плоещ; около Букурещ: Копачу, Била, Епурещ, Домнещ, Чорогърла, Кяжна, Жилава, Бъняса, Тунари, Афумац, Брънещ, Колентина, Чопля, Попещ, Леурдени Сърби, Фундуля, Шейною, Пърлита, Кодрен, Платарещ, Фрумушани, Валя Драгулуй; Улмени, Сурлар, Мънастиря (до Олтеница); Мъргинени, Чаку (при Калараш); Гюргево, Браила, Бузъу, Текуч, Васлуй, Хуш.
По неофициални данни днес православните българи във Влашко със запазен спомен за своя произход са над 300 000 души. В тази бройка се включват всички наши сънародници, които използват етнонима българи (българе, булгари) като автоетноним за назоваване, независимо, че при някои от тях българският език вече не се употребява. Процесът е подробно описан в последното крупно изследване на българската диаспора в Румъния от проф. Тодор Балкански, осъществено главно през 1995 година.
Банатските българи
Te са онези преселници, които живеят в историческата област Банат. Когато тази област е била в рамките на Австро-Унгария тези българи са известни с названието „южноунгарски българи“. Самите те се наричат помежду си „павликяни“ или на местното наречие „павликене“, „палкене“ и „паулкене“, тъй като произлизат от българите павликяни. Банатските българи населяват няколко селища в Румънски Банат, но имат своята диаспора и в Сръбски Банат. Българската общественост е доста добре запозната с историческата съдба на тези наши сънародници. В момента те са около 12 хиляди (по неофициални данни) и са признати за етническо малцинство. Банатските българи принадлежат към католическото вероизповедание. За тях е характерна много висока битова и материална култура, грамотност на цялото население, будно българско етническо самосъзнание.
Към банатските българи не се отнасят карашовените, които също са католици, но поради продължителното хърватско църковно и културно влияние са се обособили като отделна славянска народност или се самоопределят като хървати. Според Геза Цирбус в края на XIX в. карашовени живеят в следните селища: Карашова (3230 души), Лупак (731 души), Нермет (613 души), Клокотнич (1052 души), Водник (438 души), Ябалча (443 души), Кьонигсгнад (130 души), Терегова (18 души), Журжова и т.н. Разпределени между власи, сърби и немци в Темешкия комитат в равнището на долната част на долината на река Карашова, карашовени живеят още в следните населени места: Карлсдорф (265 карашовени и 2319 немци); Избишке (определяни като сърби); в румънските села Николице и Улма (105 българи). Пещи съобщава, че в село Жабели през 1884 година имало 200 къщи с карашовени. Хора от същата общност се срещали по това време и в село Докняча, но там те били вече в процес на германизация.
На изток от тях е запазена карашовенската колония Слатина Тимиш, в която живеят румънизати с румънски език и българско самосъзнание по думите на проф. Тодор Балкански, лично посетил това селище. До края на XIX в. карашовените са считани за българи от повечето историци, етнографи и филолози. Езиковедът проф. Любомир Милетич, без да е посетил селищата им, изказва през 1896 година едно с нищо неоправдано мнение, че те не са българи, а „чисти хървати“. Защо карашовените са българи, кога и защо са дошли в окръг Караш? Книгата „Historia domus parochiae Krashwensis”, писана през 1645 година въз основа на стари документи, в която на латински език се свидетелства, че Крашовските католици са чисти българи, в което не можело да има никакво съмнение. Те пристигнали на две групи: първата през 1366 година при папа Урбан V, и при краля на унгарците Лайош I Велики; втората група идва придошла през 1393 година по времето на крал Сигизмунд Че карашовените са българи се съгласяват почти всички учени. Чешкият археолог и етнограф Любор Нидерле пише: „Всички мъже на науката, с малки изключения, считат карашовените за българи“. Днес в Румъния карашовените наброяват около 10 000 души.
В района на Рекаш, недалеч от град Оршова се намира село Свиница. Населението му се състои от православни християни със старинен български диалект, част от торлашките говори. От 1920 година в селото обаче има сръбска църква и сръбско училище, които усилено работят за сърбизацията на местните българи. Румънският езиковед Миле Томич, професор в университета в Букурещ е забелязал, че сред народа има няколко предания за произхода на населението на село Свиница. По думите на едни, жителите му са дошли от долините на Тимок и Нишава, други свързват потеклото си с Македония, трети твърдят, че са заселени от околията на Търнова (вероятно от България), а според четвърта версия селото се е заселило от Песак (горни Банат, следователно, откъм северната страна на селото). Доста от родовите имена тук са с типичен завършек като на тези от Тимошко, където имената на родовете завършват на „ци“ – например Балабановци, Цвейнци, Рашкинци, Пицуловци, Джуринци и др. Според проф. Тодор Балкански вероятно произхождат от района на Неготинско (днес в Сърбия, част от историческото българско етническо землище).
До 1878 година областта Северна Добруджа е в пределите на Османската империя, като в нея най-многобройните етнически групи са българите, турците и татарите. Областта е част от Българската екзархия още през 1870 година. След освободителната за България Руско-турска война (1877-1878) , чрез Сан Стефанския мирен договор от 19 февруари/ 3 март 1878 година, за да си осигури излаз на река Дунав, Руската империя отнема от Румъния територията на Бесарабия, като ѝ определя Северна Добруджа за компенсация.
По силата на Крайовската спогодба от 1940 година повечето българи от Северна Добруджа се преселват в България. Първоначално при преговорите за нея, румънците настояват от Северна Добруджа да се изселят 75 000 българи, без значение като какви са се записвали в преброяването от 1930 година. Впоследствие при преговорите, румънските власти признават за наличието на 70 949 българи, като са посочени населените места, броят семейства и общата им численост. Българската комисия констатира 63 550 българи в Северна Добруджа. В крайна сметка, България приема за изселване 65 465 души. Те са разпределени по следния начин – 1580 преди 1 октомври 1940 година, 62 663 от 24 октомври до 14 декември 1940 година и 2993 от 18 май до 10 юни 1941 година. Това прави 67 236. Спрямо различните варианти на румънските твърдения за българи в Северна Добруджа, след 10 юни 1941 година, там остават между 3 713 и 7 764 сънародници. Със сигурност българи има останали в днешно време в Констанца, Тулча, Бабадаг, Вишени, Лунка, Долно Чамурлий, Бейдауд, Налбант, Остров и т.н. Най-голям брой са те в Черна.
В Румъния живеят и около 2500 българи – гагаузи в комуните Йон Корвин, Делени, Петрени, Шипоте, Вама Веке, всички в Северна Добруджа. Между двете световни войни е имало села с гагаузи и в северната част на областта, например в комуна Къталой, където заедно са живеели румънци, гагаузи и италианци, както и в комуна Бейдауд.
Понастоящем от българите в Румъния само тези в Банат са със статут на национално малцинство. Конституцията на Румъния от 1991 година предоставя права и свободи за националните малцинства, а румънския закон за изборите от 1992 година дава на представителите на техните организации да заемат едно депутатско място в парламента. Така, през 1990 и 1992 година депутат от българското етническо малцинство бе Карол Иванчов (банатски българин). От 1993 г. в качеството си на консултативен орган към Правителството на Румъния започва работа Съюз по въпросите на националните малцинства. Съгласно закона, румънските българи имат право да създават собствени общества и културни организации.
Затова на 31 декември 1989 година в Тимишоара е учреден Български съюз в Банат с филиали-дружества в селата Стар Бешенов, Винга, Брещя, Дента и градовете Тимишоара, Арад, Сънниколаул-Маре и Дета. На 7 януари 1990 година е създадено Българско културно общество, а на 24 май 1992 година е учредено дружеството Братство, приемник на едноименното дружество, съществувало от 1892 година до края на Втората световна война. В „Братство“ влизат шест дружества от селата Брънещ, Бълен Сърб, Валя Драгулуй, Стар Бешенов и градовете Букурещ, Бъйлещ, Калараш и други. В момента, приемник на „Братство“ се явява „Българския демократичен съюз в Румъния“ със седалище в Букурещ и председател Лука Велчов.
