Боевете при Кубадинската позиция – първият щурм

Този материал е първа част на темата „Боевете при Кубадинската позиция“. За да прочетете втората част, последвайте връзката в края на настоящия текст.

„20 октомври, 1916 година:

Най-после днес мръднахме и ги откъртихме, ама здраво… Това бе втора Тутраканска епопея“

Така обобщава артилерийският офицер Сава Стоянович в своя дневник  събитията, случили се на отбранителната линия Расово-Кубадин-Тузла, в края на октомври 1916 година. Но преди да ви разкажем за боевете в подстъпите на Северна Добруджа, трябва да проследим бойния път на Трета българска армия, начело с генерал Стефан Тошев, през септемврийските дни на 1916 година.

След окончателното превземане на Тутраканската крепост, както и освобождаването на градовете Силистра и Добрич, на 12 септември, Трета българска армия преминава в общо настъпление по целия фронт, преследвайки разбитите руско-румънски войски. Отстъпващата съглашенска армия, командвана от генерал Андрей Зайончковский, се оттегля на предварително подговена 70-километрова отбранителна линия. Тя се състои от множество укрепени пунктове, които са подсилени с няколко реда окопи и телени мрежи, а от хребетите по цялата линия се контролира околната местност и прикриват комуникациите за маневри в тила.

Простирайки се от село Расово, разположено на Дунав, през селата Арабаджи, Мулчьова, Ениджа, Кокарджа, Качамак, Кубадин, Узунлар, Топрахисар до село Тузла, фланговете на позицията са защитени, както от Дунав, така и от Черно море, а контролът на румънските войски върху предмостието Черна вода и пристанището Кюстенджа (дн. Констанца) позволява постоянното им снабдяване с резервни войски и боеприпаси.

От разпита на пленници се узнава за пристигнали подкрепления, като общата отбранителна сила на противника наброявала 70 дружини и 32 ескадрона от 3-та Руска конна дивизия. Срещу тези сили Трета българска армия разполага  с  55 български, 4 германски и 3 турски, общо 62 дружини, както и 24 български и 3 германски ескадрона. Командването не извършва необходимото прегрупиране на победоносните, но и изтощени от предишните боеве войски и без необходимото разузнаване, заповядва настъплението да започне на 18 септември.

В ранното утро на 18 септември, с разкъсването на утринната мъгла и очертаването на неприятелските позиции, започва артилерийската подготовка по вражеските окопи, откъдето също отговарят частично със своята артилерия.

В 11 часа пехотата се вдига в атака, посрещната от насочения огън на вражеските гаубици и полски оръдия. Под непрекъснат дъжд от снаряди, веригите стигат до 1500 метра разстояние от окопите, когато срещу тях е открит картечен и пушечен огън. До края на деня частите от 1-ва, 4-та и 6-та и Конната дивизии превземат укрепленията около село Кокарджа, чифлика Сосус Али бей, както и част от височините пред Кубадин.

На 19 септември следват контраатаки от страна на съглашенските войски, които макар и отбити, поставят Трета армия в трудно положение. Войските ѝ са разтегнати по цялата линия, а липсата на подкрепления лишава командването от възможността да се възползва от успехите, постигнати предишния ден. Някои полкове не разполагат с нужните уреди за разрязване на телената мрежа на противника, а в много сектори артилерията изразходва снарядите си, преди да е успяла да унищожи вражеските укрепления.

Много схватки се водят с особена жестокост, както при височина 147, където ротите, макар и останали без офицери, продължават да отбиват вражеските атаки и да задържат терена.

В щаба на Трета армия пристига следното донесение:

„Под ужасен ураган настъпих и заех неприятелските окопи вдясно от в.147, дружината ми е с по-малък от половинния си състав, 3-та дружина се оттегли назад и левия ми фланг е открит, ротата, която щеше да ме подкрепи, още я няма. Чакам подкрепление, чакам патрони“

Капитан Казанаклиев

В продължение на 2-3 часа, позицията преминава четири пъти ту в български, ту във вражески ръце, но до вечерта пристигат две допълнитни роти, които окончателно отблъскват противниковите части.

В бовете при село Кокарджа на 19 септември е ранен писателят Георги Стоянов Георгиев, автор на книгата „Един от Първа дивизия“.  Тогава още взводен командир от 41-ви полк, той пише за паметния бой:

„Нашите се вдигат, противникът бяга.Противникът се повърне, нашите бягат.

Съседна рота им дава спасителен флангов огън, и ротата се вдига отново.

Ето, тъй близо и тъй ясно, поручик Боян Дацов повежда отново ротата си, но бива ранен. Офицерският кандидат Венелин Янев го замества , но и сам бива повален. Командването поема отличният фелдфебел Стойко Донков.

Вляво офицерският кандидат Иван Момчилов е също ранен, пада пред очите ми.

Противникът изнася шест картечници и освен с тях жари с пехотния си и с артилерийския си огън. Боят е в пълния си разгар, а нашата артилерия мълчи. Защо? После научавам, че е останала без снаряди?!“

„Жестокият бой продължава. Шест часа как се бием. Сега летим срещу шестте картечници.

Един куршум ме пронизва между гърдите и стомаха и като грабнат от вихър, обръща и със страшна силна поваля по гръб върху вкаменилите се от жестокото слънце големи буци пръст“

В същия полк служи и подпоручик Владимир Мусаков, автор на драматургичната творба „Далила“ и на реалистичното, антивоенно произведение „Кървави петна“, написано в окопите на Южния фронт. Той също е ранен тежко. Макар и да ампутират крака му, лекарите не успяват да спасят живота на младия талант, който умира от тетанус 9 дeна по-късно.

Очаквайки контранастъплението на противника, който продължава да бъде снабдяван с подкрепления, командването издава заповед на армията да се изтегли на началните си позиции и да се окопае.

На 20 септември настъпва временно затишие, което е прекъснато на следващия ден от боевете при Мустафа Ачи и Азаплар между Конната дивизия на генерал Иван Колев и румънската 5-та и 19-та дивизия на генерал Хертел. Победата на българската конницата в това сражение спасява десния фланг на Трета армия.

В резултат на неуспешния първи щурм на Кубадинската позиция, българските загуби са повече от 6 000 загинали, ранени и безследно изчезнали.

Положението на Трета армия е опасно, тъй като в случай, че противникът успее да пробие защитата и да отблъсне българските войски на юг, арената на военните действия би могъл да се пренесе в пределите на Царството. До началото на октомври по фронта настъпва затишие, което дава възможност на войските да попълнят загубите си и да се укрепят на сегашните си позиции.

На 1 октомври 1916 година съглашенските войски предприемат серия от контраатаки срещу центъра и десния фланг на Трета армия, като основната тежест на боевете поемат Конната дивизия и 25-та турска дивизия. В продължение на седмица се водят тежки отбранителни боеве, но фронтът не е пробит.

В същото време три румънски дивизии извършват изненадващ десант на р. Дунав в района на селата Ряхово, Бабово и Бръшлен, разположени между Русе и Тутракан. Целта на удара е установяване на трайно предмостие и изолиране на  Трета армия от Южна Добруджа. След тридневни боеве, румънската армия се оттегля. В отразяване на атаката помощ оказва и австро-унгарската дунавска флотилия, която унищожава понтонните съоръжения на противника.

Настъпва отново затишие на фронта, като се водят единствено разузнавателни мисии, патрулни схватки и престрелки между охранителните части.

За осведомление на частите генерал Тошев отправя следната телеграма:

„След 7-дневни непрекъснати боеве и нощни атака срещу десния фланг и центъра на армията, противникът е вече окончателно разколебан и е претърпял големи загуби. По целия фронт той е преминал към отбрана. Армията в скоро време ще предприеме настъпване.“

Предстоеше вторият щурм на Кубадинската позиция.