Битката при Върбишкия проход е един от най-значимите моменти в средновековната българска история. Тя е показател за военно майсторство и намира сериозен отзвук сред съвременниците. Събитието е описано от всички по-важни хроники – „Анонимен Ватикански разказ“, хроника на Теофан Изповедник и редица други.
Битката при Върбишкия проход се състои в началото на IX в. по време на управлението на хан Крум. Неговото властване заема изключително място в българската история. Той не само успява да укрепи държавата си и да я направи важен политически фактор в Европа. Освен това поставя началото на прехода на създаване на българската народност чрез предприетите от него мерки във вътрешната политика. Още в първите години от управлението му се появява благоприятна възможност за разширяване на пределите на българската държава в посока земите на Средния Дунав. По този начин към нейната територия се включват някои западни славянски племена, населяващи земите на запад от река Тимок – тимочани, браничевци и абодрити.
Укрепването на българската държава логично предизвиква тревога във Византия. До този момент от основаването си тя е разглеждана едва ли не като временен компромис, който ще бъде унищожен тогава, когато се стабилизират нещата на източната граница, където ромеите водят многовековни отбранителни сражения с арабските завоеватели. До този момент византийците предпочитат да решават проблемите си отвъд западните си територии с помощта на своята дипломация, която цели или да се приобщят, или да се отслабят нейните врагове, прилагайки римската максима „divide et impera („разделяй и владей“). Създаването на силна нейна съперничка не е по вкуса на империята и затова византийският император Никифор I Геник организира поход срещу България през 807 година. Той обаче не постига желаната цел. Още по време на похода до владетеля достига известие за готвен бунт срещу него и той се пирнуждава да се върне обратно в Константинопол.
Действията на Никифор не остават незабелязани и в отговор кан Крум предприема контраатака срещу Византия. На следващата година българите извършват настъпление по поречието на река Струма и нанасят тежко поражение на византийската армия, събираща данъците по околността. По този начин в ръцете на българите попадат богати трофеи и ценности. През 809 година е превзет и Средец, който има изключително стратегическо значение за последващи походи и настъпления в Македония. Тези действия на хан Крум логично довеждат до нов отговор от Византия. През 811 година император Никифор съсредоточава цялата си военна мощ и нахлува в българските земи, успявайки да превземе столицата Плиска. Кан Крум умело преценява, че няма да успее да се справи с надвисналата опасност и взима решение да се оттегли заедно с по-голямата си част от войската си, подготвяйки се внимателно за решително сражение с врага. За целта си той въоръжава дори жените и военнопленниците.
По това време е разпространено схващането, че с падането на столицата следва и крахът на държавата. Ето защо Никифор, уверен в успеха си плячкосва всичко, каквото може и опожарява града. Връщайки се обратно, той се насочва към Върбишкия проход – най- прекият път за Тракия и столицата Константинопол през Стара планина. Тези действия обаче се следят внимателно от българския владетел. Вероятно от самонадеяност, византийският император се настанява да пренощува в началото на прохода без да разузнае околностите и без да изгради защитен лагер. Междувременно българите успяват да изпреварят врага си и да построят здраво укрепление в края на прохода. От неговата западна и източна страна се намират Преславската и Драгоевската планина, а през теснината протича тинеста река (днешната Голяма Камчия в горното си течение). Всичко това създава идеални условия за засада, от които българската армия се възползва максимално. Своят съкрушителен удар тя нанася през нощта на 25 срещу 26 юли 811 година. Византийците не са подготвени за такова нападение. Техните войскови части са разположени далеч една от друга и по този начин не успяват да реагират на нападението. Това предизвика паника във византийския лагер и войниците се хвърлят в бягство. Тези от тях, които навлизат в тинестата река затъват в нея и са безмилостно посечени. Тези, които взимат решение да не го правят се натъкват на укреплението. Така едни от тях загиват в опит да го преминат, други падат в изкопания отвъд стената дълбок ров, а трети стават жертва на избухналия пожар по дървената ограда. По този начин е унищожена огромна част от византийската армия. Убити и пленени са над петдесет военачалници като командирът на императорската гвардия Петър, патрицият Теодосий Саливара (най-близкият човек на императора), командирът на източните войски Роман и много друго стратези от по нисък ранг. Смъртта си намира дори самият император Никифор I Геник. Тежко ранен е и неговият син Ставракий, който успява полужив да достигне до Константинопол, но скоро след това умира.
Сражението при Върбишкият проход неслучайно оставя значим белег в историята. В него за втори път (след гибелта на император Валент през 378 година от готите) византийски император пада убит на бойното поле, а войската му търпи пълно поражение. В очите на ромеите това е катастрофа, която нанася сериозен удар върху техният авторитет. Десетилетия след битката византийският хронист Теофан Изповедник казва, че „цялата християнска красота загина“. Същевременно това събитие дава предпоставки за издигането на българската държава като дълготраен политически фактор на Балканите.
