Времето на така нареченото „Второ българско царство“ започва с освобождението от византийско владичество и завършва с падането под османско. От една страна, свързваме този период с възхода на българската държава при управлението на първите Асеневци, а от друга, често се правят асоциации и със залеза на държавата при техните наследници, причинен главно от нарастващия болярски сепаратизъм. Този динамичен период на междуособични борби, културен разцвет, залязваща военна мощ за съжаление е малко познат и често пъти пренебрегван. Дори и той да не е сред най-славните периоди в нашето съществуване, ние сме длъжни да го познаваме, защото историята е наука, чиято цел е не само да ни вдъхва гордост, но и да ни показва грешките на нашите предшественици, за да не ги повтаряме.
Управлението на цар Михаил Шишман продължава от 1323 до 1330 година. При него се наблюдава лек подем в българската държава. Енергичният владетел си поставя за цел да възвърне позабравеното могъщество на българското царство. По време на своето управление той води активна външна политика, насочена срещу Византия и Сърбия. Още с възкачването си на престола, царя влиза във война с византийците, благодарение и благодарение на победата си в нея си възвръща властта над някои градове от Тракия. При подписаното примирие, царят се жени за вдовицата на Теодор Светослав, която е сестра на император Андроник III Палеолог. След настъпването на мир с империята, Михаил III Шишман Асен успява да се намеси в нейните междуособици, от които извлича известна изгода.
Задава се нова война с Византия, която обаче завършва без големи сблъсъци между двете армии, като мирният договор, подписан след нея, е насочен срещу Сърбия, която необезпокоявана набира сили. През 1330 година българите и византийците напредват от две страни към сърбите, за да ги принудят да раздвоят силите си. Притиснат, сръбският крал Стефан Дечански решава да се справи първо с българите. Чрез измама той ги напада по време на еднодневно примирие, което по- рано сключва българския цар. Резултатът от битката състояла се при Велбъжд е решителна победа за Сърбия. Освен че българите са разбити в сражението, тежко ранен е и Михаил Шишман, който е пленен и според най- разпространената версия умира три дена по-късно.
Този развой на събитията е използван успешно от византийския император. Той бързо забравя за мирния договор с България, както и за враждебните си намерения спрямо Сърбия. Възползвайки се от започналите борби за трона в България, се насочва с войската си към нейните земи. Настъпващите византийци превземат голям брой градове, повечето от които им се предават доброволно. В началото на 1331 година българските боляри свалят от престола Йоан Стефан, като той и майка му са принудени да бягат в Сърбия. На негово място те поставят ловешкия владетел Иван Александър, който решава бързо да си възвърне владението над градовете превзети от Византия, която по това време е заета в борба с турците. С наличната си войска новият цар потегля към заграбените от ромеите територии. Голяма част от градовете успява да превземе, като голяма част от тях му се предават доброволно.
Императорът, който по това време се намира в Солун, се прехвърля в Цариград, където трябва да събере
армия, с която да се противопостави на българите. Междувременно във Видин избухва бунт, воден от Белаур, който е чичо на българския цар. Иван Александър е принуден да се завърне в Търново, от където да потегли към Видин за да потуши бунта. Василевсът смята, че моментът е удобен за атака и събирайки нужната му войска, потегля към българските земи, уверен в своя успех. Опустошавайки част от Тракия и връщайки си притежанието на някои градове, намиращи се в нея, той достига до Анхиало без да срещне съпротива. Там обаче притеклата се на помощ българска войска не позволява на ромеите да превземат града. Въпреки това, зает в решаването на вътрешни проблеми, царят на България иска примирие от императора. Андроник III не приема предлаганите му условия и отклонява предложението. След неуспеха при Анхиало императорът се оттегля заедно със своите войски при крепостта Русокатро. Получавайки отказа за мир, Иван Александър бързо събира армия от 8000 войника, с която потегля към византийците и се установява своя лагер при Айтос.
Сблъсъкът между двете войски изглежда неизбежен, но между тях се намира тесен проход, който първоначално ги възпира да влязат в открита битка. Проходът се намира в близост до днешното село Вратица и е в ръцете на българския цар, който разполага част от своята пехота в него, за да може да го отбранява в случай на византийска атака. Императорът, разбирайки за поставената българска войска в теснината, нарежда на своята армия да се въоръжи и я разполага близо до нея, където да посрещне българите. Същевременно българският цар няма намерение да атакува, понеже чака пристигането на отряд от 2000 татарски наемници. Така за да забави хода на военните действия, той изпраща пратеничество за мир до императора, но този път предложението е само привидно. През това време положението на Андроник III се влошава – запасите за армията в Русокастро намаляват и това го кара също да желае мир. Според Йоан Кантакузин преговорите приключват на 17 юли 1332 година, но мирен договор така и не е подписан. През нощта на същия ден пристигат чаканите от българския цар татари, след пристигането на които армията на цар Иван Александър вече е готова за битка. Сражението започва още сутринта на следващия ден.
Числеността на българската армия след пристигането на татарите е около 10 000 души. Няма точни данни за броя на византийските войници. Предполага се, че армията на василевса е приблизително равна по големина на българската, въпреки че според сведенията на Йоан Кантакузин тя е с по-малка численост. Трябва да се има предвид обаче, че като участник в самата битка, той многократно се стреми да възвеличае както себе си, така и византийските войници, което прави сведенията му до голяма степен пристрастни и неправдоподобни. На сутринта на 18 юли двете армии са строени за битка. Българите се разполагат на ката, който се спуска от височината Голямата могила. Според сведенията на хронистите, техният боен ред се състои от център с две крила и резерв. На левия фланг се поставени татарите, предполага се, че в центъра е тежковъоръжената царска армия.
Първоначално византийците се строяват в подобна на българската формация с център и две крила. Центърът е съставен от тежковъоръжени войници, командвани лично от императора. Според хронистите те са разположени „на височината“, като се приема че споменатата височина е Голямата могила. В хода на битката императорът променя своя боен ред. Първо разтяга крилата в дълга бойна редица, а впоследствие, за да предпази тила на центъра си, нарежда своята армия в двоен боен ред, който е под формата на сърп.
Инициативата е поета от българите, докато ромеите изчакват атаката на своите позиции. Иван Александър изпраща татарите в тила на втората византийска линия, която е по-зле въоръжена, а заедно със своя център атакува първата ромейска линия. Така в центъра се срещат елитните и добре въоръжени войници на двете страни, които ще решат изхода от сражението. Междувременно татарите постигат успех. Втората византийска линия е обърната в бяг и преследвана до самите стени на Русокастро. На центъра българите също вземат превес. Първата линия на императора е победена и се оттегля към града. При пристигането й пред неговите порти се разиграва интересна сцена, описана от Никофор Григора. „Намиращите се вътре жители, като видели тяхното поражение, заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонвали едни от жителите, а други избили като свои врагове и укрепили крепостта“. Според сведенията на Йоан Кантакузин падналите в боя ромеи възлизат на 37 ромейски конника и 65 пехотинеца, а за българите казва, че били малко повече. В тази цифра не са включени пленените от българите ромеи. Битка при Русокастро, завършила с победа за Иван Александър, е от голямо значение за България. Вдъхновени от победата, някои български градове като Хемус и Месемврия прогонват византийците, намиращи се в тях, и стават отново българско притежание. В тези условия пратеничество за мир, изпратено от Иван Александър, е прието от Андроник III благосклонно. Под натиска на българите техните искания са удовлетворени. По силата на подписания договор България си връща притежанието на земите между Ямбол и Черно море. Българите на свой ред се задължават да освободят пленените византийци, а за да бъде скрепен договора, както често се прави в такива случаи, е уговорен и династичен брак. Дъщерята на императора- Мария-е сгодена за сина на царя- Михаил Асен. С това мирните отношения са възобновени.Значимостта на тази победа за българите е толкова голяма, че кара неизвестният български книжовник написал „Похвала на цар Иван Акександър“ от 1337 година, да сравни българския владетел с прочутия пълководец Александър Македонски.
