С победата при Траянови врата на 17 август 986 година пред Самуил се открива широко поле за действие. Силата, с която разполага, се оказва достатъчна, за да продължи възстановяването на българската държавност, а предпоставките за това в този исторически момент са повече от добри.
След като се оттегля от Сердика, на Василий II се налага да насочи своя поглед срещу метежниците Варда Склир и Варда Фока, разразява се конфликт и с русите. Въпреки всичко преди да предприеме каквото и да е било, Самуил има нужда да подсигури вътрешното спокойствие на България. За тази цел поддръжниците на Византия трябва да бъдат отстранени. Това налага взимането на строги мерки, сред които дори убийството на собствения му брат Арон (заедно с цялото му семейство с изключение на Иван Владислав), който според хронистите поддържа връзка с ромеите.
Укрепил вътрешното положение на страната Самуил се отправя към Византия, постигайки значителни успехи почти без да срещне съпротива. Един от най-значимите сред тях е освобождението на Източните български земи заедно със старата столица Велики Преслав, около 990 година.
За да насочи вниманието на ромеите в друга посока, докато възстанови новоприсъеднинените територии, той започва все по-често да атакува империята в близост към Солун. В желанието си да го възпре, Василий II поставя за солунски дук способния Григорий Таронит, на когото изпраща свежи подкрепления. Въпреки всичко това византийските сили в областта се оказват недостатъчни да възпрат Самуил. През 995 година след засада ромеите са разбити от българите, солунският дук е убит, а неговия син пленен.
Последват още по-мащабни действия на Самуил в тази посока. В началото на 996 година, той отново нахлува край Солун и разбивайки, новия дук Йоан Халдос, успява да се спусне и да оплячкоса голяма част от Халкидическия полуостров. Тези успехи изглежда повлияват на самочувствието на българския пълководец, който решава да нахлуе дори още по-далеч в пределите на Византия. Този път през Тесалия и Беотия, той се насочва към Пелопонес.
Българските войски не срещат съпротива и успяват да разрушат множество противникови крепости и градове. Едва когато се завръщат към България в близост до река Сперхей срещу тях се изправя ромейска войска ръководена от военачалника на западните войски Никифор Уран.
Най-пълно описание на последвалите събития намираме в „История” на Скилица-Кедрин.
„Но понеже паднали поройни дъждове, реката придошла и се разляла, та не се очаквало никакво сражение в този момент. Обаче магистърът, като огледал горния и долния край на реката, намерил едно място, през което смятал, че може да се премине. През нощта, като вдигнал войската си, той преминал реката и нападнал спящите безгрижно Самуилови войници. Много голям брой от тях били избити, без никой и да помисли за защита.
Ранени били и самият Самуил и синът му Роман, като получили тежки рани, и щели да бъдат пленени, ако не се били смесили с умрелите и лежали като мъртви. А когато настъпила нощ, тайно избягали към Етолийските планини и оттам през върховете на тия планини преминали Пинд и се спасили в България. А магистърът, като освободил пленените ромеи и съблякъл падналите българи, ограбил неприятелския лагер и с много богата плячка се завърнал в Солун с войската си.“
На пръв поглед това не е голяма загуба за българите. Те все още разполагат със значителни сили и едва ли може да се говори за решителен разгром при река Сперхей. Самуил заедно със своят син също успява да спаси живота си. Година по-късно той би трябвало да е по-силен от всякога, след като смъртта на цар Роман довежда до неговото короноване.
Нещата обаче не стоят по този начин. Византийската победа по-скоро води със себе си един психологически ефект, слагайки край на бурния период на български успехи и маркирайки един нов – на отстъпление на позиции отстрана на България спрямо Византия.
Състоянието на силите рязко се обръща. В началото следващия X век, разправил се с арабите и русите, поставил на колене размирниците в сърцевината на империята си, Василий II се впуска към българските земи решен да ги направи свои владения.
Самуил храбро се противопоставя, но силите му се оказват недостатъчни. Започва един от най-динамичните, героични, но и същевременно трагични периоди в историята на Средновековна България.
