„Подполковникът говори тихо. Тоя човек е преживял страшните колебания в тридневните борби тук, при Добрич. И сега погледът му уморено се губи по черното поле, а на лицето му се чете споменът за нещо страшно, може би най-страшното от онова, което е ставало тук:
-Падналите бяха много…толкова много, че за да се приберат от гробарите, до всеки убит войник се забиваше пушката му. И от хилядите изправени пушки степта замяза на лозе. Това беше най-страшното…“
Антон Страшимиров
Още не е утихнала артилерийската канонада над щурмуваната Тутраканска крепост, когато на изток, в самото сърце на Южна Добруджа, се решава едно друго сражение, друга епопея. Днес забравена от многo, битката при Добрич изправя българските войници пред тежки предизвикателства, а от нейният изход зависи цялото по-нататъшното развитие на новия Добруджански фронт.
Преди да преминем към нея обаче, трябва да Ви разкажем за първите дни на септември 1916 година, написали още една важна страница в летописа на българската военна история.
На 1-ви септември България обявява война на Румъния, която дни преди това се включва в Първата световна война на страната на Антантата. На границата е разположена Трета българска армия, под командването на генерал от пехотата Стефан Тошев, чиято цел е да настъпи в Южна Добруджа и да отблъсне противника на север. Още в първите дни, румънските гранични отряди са разбити, а Конната дивизия на генерал Иван Колев превзема Куртбунар (дн. Тервел). На 3-ти септември българската кавалерия разгромява вражески части при селата Кочмар и Карапелит, взимайки стотици в плен.
Основните сили на Трета армия се подготвят да атакуват Тутраканската позиция, чиито щурм започва в ранното утро на 5-ти септември.
Източно от тях са разположени войските на Варненския укрепен пункт, под командването на генерал-майор Тодор Кантарджиев. Тяхната задача е да не допускат вражеското настъпление от Добрич, както и защитата на морския бряг край Варна.
В първите дни разузнавателните им отряди освобождават редица села и се установяват на 10 км от Добрич.
Бързите успехи на българската армия , особено при Кочмар и Карапелит, обезкуражават румънския гарнизон в града, който го напуска още вечерта на 3-ти септември. Отстъпилата от Добрич 19-та пехотна румънска дивизия е предадена в подчинение на 47-и руски корпус, под командването на генерал Андрей Зайончковский.
На следващия ден войските на генерал Кантарджиев са възторжено посрещнати от местното население. Скоро става ясно, че в района на жп гарата се намират телата на 53 граждани, зверски убити от румънските власти. Стотици са арестувани и отвлечени на север.
Необходимостта да се задържи Добрич е голяма, тъй като градът е важен възел на телеграфни съобщения, както и изходен пункт на шосетата за Варна, Силистра, Балчик, Меджидие и Черна вода. През него минава железопътна линия, свързваща най-важните градове на Северна и Южна Добруджа.
Местността около града е хълмиста, като на север започва Добруджанската равнина. Тя е напълно открита и подходяща за маневри на големи войскови единици.
Добрич е обиколен от пояс обикновени редути и стрелкови окопи. Голяма част от тях са заринати и не дават добро закритие, тъй като са пригодени за стрелба от коляно.
Позицията, която малобройните български войници трябва да заемат, се намира на 2-4 км северно от града. Отбранителната линия е във формата на дъга, като изпъкнатата част е насочена към противника.
През нощта на 4 срещу 5 септември, войниците заемат стрелковите окопи, като цяла нощ се занимават с тяхното укрепване.
На следващия ден, около 6 часа, противникът открива артилерийски огън по българските части, които все още се окопават. Високо над позицията се виждат сиви кълба от експлозии. Завързва се пушечен и картечен двубой. Румънските войски, с неколкократно числено превъзходство, настъпват срещу окопите. Срещу тях се намират едва 9 роти, както и 2 скорострелни батареи, които още не са пристигнали на позицията. Скоро в града започват да се връщат много ранени войници.
„Много са! Повече от нас са! Папляч! Но момчетата не искат да знаят! Все на месо бият. Полето покрихме с леш. Ще ги избием всички“
неизвестен войник от 8-ми Приморски полк
В най-големия разгар на боя, всред пушечния и картечен огън, изведнъж прозвучава сигналът на настъпващата руска кавалерия. На левия фланг на позицията се появява 3-ти Смоленски улански полк, в състав от шест ескадрона, който скоро се понася в атака. В окопите на българските войски цари тишина. Единствено се долавят отделните команди на офицерите: „ Здраво по местата си, момчета! Мерник 1000, в гърдите на коня, залпове, огън по конницата!“
По настъпващите кавалеристи е открит пушечен и картечен огън. След няколко залпа, строят на противника е разреден, а почти половината от конниците са убити или ранени. Два ескадрона отстъпват назад. На земята са повалени много, а други са все още влачени от конете си, които препускат объркани в различни посоки. Няколко по-буйни, които не могат да бъдат удържани в устрема си, прескачат българските окопи, повличайки ездачите със себе си. В същото време по шосето се движат батареите на майор Илиев, препускащи за позицията. Един от атакуващите ескадрони, начело с полковник Калмиков, се понася към артилерийското отделение. Забелязал това, командирът на батареите разгръща оръдията и открива огън. Почти целият ескадрон е унищожен. Няколко конници, все още влачени от конете си, достигат позицията на оръдията, където са убити от артилеристите. Оцелелите от атаката са покосявани от единична стрелба. Полковник Калмиков пада, тежко ранен в хълбоците, зад един от стрелковите окопи.Впоследствие руският офицер е откаран в болница във Варна, където умира от раните си.
Забавянето на батареите, както и атаката на руската кавалерия, дава възможност на румънската пехота да се приближи до българските позиции. След интензивна стрелба, цялата верига скача от окопите си и с вик „ура“ се хвърля на нож.
„Ротата, като даде няколко залпа по противника, започна да настъпва пълзешком. В това време, противникът откри убийствен артилерийски и картечен огън по нас. Поручикът, с револвер в ръка, вървеше пред ротата, но, ето, че няколко куршума го повалиха на земята! При падането ни каза: „Напред юнаци! На нож!“. С няколко мили войнишки погледа и „довиждане“, оставихме поручика там, облян в кърви. Командването на ротата пое подпоручик Бояджиев, но и той падна ранен. Паднаха взводните подофицери на 1. и 2. взводове.“
редник Б. К. Астарджиян
Разколебани, румънските войници се обръщат и отстъпват, оставяйки много ранени и убити. Само пред сектора на 8-ма рота от 8-ми Приморски полк има около 400 трупа.
През вечерта са изпратени усилени патрули напред. Останалите войски остават на главните позиции, където се занимават с укрепване на отбранителните съоръжения. Цяла нощ санитарни части и доброволци от града обикалят полесражението, прибирайки ранените.
Сутринта на 6 септември показва покъртителна картина пред фронта на позицията. Полето е покрито с телата на убити вражески войници и коне. Между тях лежат в агония все още живи, но тежко ранени. От посоката на настъплението се виждат следи от локви кръв, а по цялата шир са разхвърляни откъснати човешки тела, крайници и раздробени черепи. Миризмата на отминалата касапница се разпространява и в скоро време привлича гарвани, които кръжат над бойното поле.
Нестроеви долни чинове събират купчините изоставено вражеско оръжие, боеприпаси и облекло. Поради липса на достатъчно обмундироване, много войници са длъжни да носят руски и румънски униформи, както и ботуши на убитите.
През целия ден върви усилено окопаване и разпределение на войските по цялата позиция. Пристигат подкрепления, които заемат своите отбранителни рубежи.
Привечер, в района около село Езибей(дн. Паскалево), се появява вражеска артилерия, която скоро открива огън. В същото време руски войски, в състав от 6 дружини, се понасят фронтално. Поради приликите между българското и руското обмундироване, сивият цвят на униформите им, както и бойният вик „ура“, добре познат на нашите войници, първоначално внася заблуждение в окопите.
Впоследствие срещу настъпващата пехота е открит огън, който я кара да залегне и да започне да се окопава. На българските войници е заповядано да контраатакуват и скоро защитниците, с гръмко ура, се понасят в щикова атака. Част от вражеските войски отстъпват назад, повличайки и подкрепленията със себе си. Някои войници се задържат на позициите си, където са унищожени.
По това време, в крайния десен участък на позицията, се водят боеве при село Геленджик (дн. Победа) срещу няколко руско-румънски дружини. Издадена е заповед селото на всяка цена да бъде отнето от противника. След извършена нощна атака от три страни, като се водят схватки по улиците на селото, врагът е отблъснат. В боевете е ранен полковник Константин Минков- командир на 8-ми пехотен Приморски полк, който по-късно почива от раните си в София.
Новината за падането на Тутраканската крепост на 6 септември бързо се разпространява, което и променя ситуацията на Добруджанския фронт. Двудневните атаки на съглашенските войски при Добрич завъшват с неуспех. Генерал Зайончковский получава заповед да превземе града на всяка цена. Решителното настъпление е назначено за 7 септември – последният и най-критичен ден от сраженията при Добрич.
