Първите десетилетия на XX век са епоха на превратности и геополитически промени. Световната карта е на път да се промени завинаги. През тези години, наскоро освободилата се България все по-често става обект на внимание от страна на световните сили, които я определят като една от най-бързо прогресиращите държави на Стария континент.
Избухването на Балканската война прави така че през 1912 година новините за случващото се на Балканите се превръщат в основна тема сред световната общност. В тази връзка не е случайна и появата на репортаж за България на страниците на National Geographic. Той е направен от Фредерик Мур и излиза само месец преди превземането на Одрин (13 март 1913 година).
В следващите редове ще ви представим този репортаж. Неговата автентичност ни позволява да се върнем сто години назад и да усетим събитията така, както ги описва Мур.
Променящата се карта на Балканите
Войната, която “Съюзниците” поведоха срещу Османската империя, обещава да доведе до окончателното решаване на многовековния Източен въпрос. Турците не бяха отблъснати изцяло в Азия, но все пак бяха изтласкани достатъчно в тази посока, за да се сложи край на властта им над подчинените европейски народи. Това е решение, на което страните, които нямат материален интерес от поддържането на османския режим, отдавна се надяват.
Преди векове турците тръгнали от Мала Азия с идеята да завладеят света за своя пророк Мохамед. На изток те пренесли вярата си в Персия, Индия и Китай, а на запад – в Европа. В Европа те успели да си проправят път чак до вратите на Виена, подчинявайки народите в югоизточните части на континента. Но макар да покорявали и да се налагали със силата на меча, турците установили, че изповядващите християнството народи на Югоизточна Европа са сред най-твърдоглавите и неподлежащи на обръщане в тяхната вяра.
Оттеглянето на турците от Балканите беше сравнително бързо. Постепенно, понякога без чужда помощ, понякога с подкрепата или изцяло с усилията на една или повече от Великите сили, покорените християнски народи възвърнаха своята независимост. През последните сто години от османските владения се създадоха днешните държави Румъния, Гърция, Сърбия и България, а Черна гора, която винаги е била независима, получи конкретни граници и признание. Малко по малко въпросът за съществуването на Турция в Европа беше стеснен, докато в началото на настоящата война подвластните на султана европейски територии обхващаха единствено провинциите Македония и Албания и Одринския вилает.
Няма причини балканските съюзници да не са изгонили турците от Европа преди десет или дори двайсет години, стига да биха могли да се разберат за разделянето на териториите и да биха имали смелостта да се опълчат срещу европейските диктатори. Но защото са гърци, българи и сърби, пръснати из Европейска Турция, всяка малка държава с огромни амбиции предпочиташе да остави годините да се изнижат в надежди някой политически обрат сред Великите сили да проработи в тяхна изгода. В крайна сметка, ако не народните маси на балканските страни, то поне техните водещи държавници загърбиха дрязгите и съперничествата си и – след като се споразумяха в началото на 1912 г. – няколко месеца по-късно започнаха настоящата война, уверени в своя успех.
Когато страните бяха готови, те поставиха на турците условия, за които знаеха, че гордостта и арогантността на мохамеданите. Зад мотивите на съюзниците се криеше дълбокото желание да си отмъстят. Турците решиха да изберат войната пред исканията на Съюзниците. Бяха уверени, че ще могат да обуздаят съюзниците, ако не и да ги изтласкат отвъд границите им. Една след друга военните части от Мала Азия минаваха през Цариград с викове “Напред към София!”.
Очевидно планът на турците беше първо да разбият българите и по-късно – след като вече са се справили с този най-страшен противник – да насочат своето внимание към това да накажат другите държави. Турците обаче не бяха в състояние да се справят дори с първата задача, която си бяха поставили. Те са бавен народ. Мисля, че Фон Молтке беше казал, че турците започват да защитават някаква позиция едва тогава, когато някоя друга армия би обмисляла капитулация.
В България армията се отличава с бързина и френски устрем. Българските офицери, които от години се подготвят за тази война, поглъщаха историята на Наполеон и планираха да следват неговата бързина на движение. В Софийския клуб винаги се обясняваше, че когато българите нападнат, те бързо и стремително ще тръгнат към Цариград. Представете си как тази малка нация, която има само около три милиона жители и която обикновеният американец е свикнал да си представя като примитивна страна на “южняци”, мобилизира армията си от 350 000 души. Само две седмици след като бяха призовани на оръжие, нейните сили бяха на лагер зад граничните планини, готови да преминат границата в момента, в който от София дойде съобщение, че мирът окончателно е нарушен.
Тези, които дори и малко познават турчина, могат да си го представят – на фронта, как получава новината, че собственото му правителство е обявило война на българите и сърбите, без да чака тези страни заедно с Гърция да последват примера на Черна гора.
Новината създава у турчина усещане на голямо удовлетворение. Но тъй като е бавно подвижен и като общо е мързелив, лагерът му не се вълнува от вестите като българския. Той бавно се събира на малки групички със своите бойни другари, коленичи и благодари на Аллаха, прави кафе и свива цигара, след което прекарва щастливо вечерта около лагерния огън в приказки как ще накара българските момичета да танцуват на неговата музика, когато нахлуе в България и българите изоставят жените и децата си в негова власт.
Но всъщност самият турчин – а не българинът – щеше да скача и да бяга, за да се измъкне от пътя на противника. Българите минаха през проходите със скорост, която изуми военните командвания на другите държави и след три следващи бързо една след друга кратки битки турците бяха отхвърлени към закътаните позиции на линията при Чаталджа, на около 30 мили от Цариград.
Българите обаче не спряха при Одрин. Като се задоволиха да покрият крепостта само с толкова хора, колкото са достатъчни да пазят гарнизона да не избяга и да не получава допълнителни провизии, те продължиха напред към своята цел.
И какъв беше резултатът от това, че стигнаха до окопите на Чаталджа в рамките на три седмици, след като нападнаха турските линии? Резултатът беше забележителен. Толкова страховит, че почти всяка нация би сключила мир без повече битки и би платила всички контрибуции, които съюзниците биха счели за справедливо да поискат. Но душата на турчина е от различна материя. Неговата религия не е нещо, което сериозно ще се замисли за прахосването на плътта и кръвта на този свят.
Турците имаха може би 400 000 души, пръснати из територията на Европейска Турция, но при Чаталджа успяха да съберат едва около 70 000 боеспособни войници за защитата на Цариград. Другите бяха в разход по различни причини: някои бяха убити в битките, други бяха станали негодни поради болестите и глада, трети бяха в плен, четвърти бяха затворени в различните гарнизони – като тези в Одрин, Янина и Скутари – а на пети беше отрязан пътят за отстъпление и бяха принудени да търсят укритие в планините.
И все пак с тези 70 000 души турците успяха да удържат позициите при Чаталджа.
Там те започнаха да се сражават. В това тясно пространство българите вече не можеха да обхождат фланговете им с бързи маневри. Морето от едната страна и тежките оръдия на турските крайцери от другата ограничаваха възможностите за атака до тясната крайбрежна равнина, което позволи на турските войници да заемат окопите и редутите и да подложат на непрекъснат обстрел напредващата българска пехота.
Въпросът е дали сега – след като Лондонската конференция се провали и боевете бяха подновени – българите ще успеят да преодолеят линиите при Чаталджа.
Превземането им изглежда възможно единствено посредством бавно и мъчително миниране и окопаване; с други думи, единствено чрез тежки и самопожертвувателни усилия.
Българите стигнаха със силата на оръжието до Егейско море. Вече говорят за флота, който имат намерение да построят, и планират да имат кораби както в Черно море, така и в Егея, като по този начин контролират – без да го владеят – големия воден път, който свързва тези морета. Един поглед към картата е достатъчен да покаже колко прекрасна позиция ще имат българските армия и флот във всяка следваща война с Турция.
Като предложиха да върнат на Турция достатъчно широка ивица земя, която да позволи Цариград да се свърже с Дарданелите – предложение, което беше отправено на неуспешната Лондонска конференция – българите засвидетелстваха своето желание да не влизат във високата европейска политика. Ако завземат желания Цариград и Дарданелите – т.е. цяла Европейска Турция – българите отведнъж биха влезли в сферата на политиката, която кара Великите сили да се разделят на две балансиращи групи, за да поддържат мира в Европа. Любопитно е, че българите изглежда имат малко желание да владеят града, който – както един техен водещ държавник изтъкна пред мен – е причинил разрухата и падението на всяка империя, която го е притежавала.
За разлика от гърците българите не са мечтатели и нямат имперски амбиции. Те са много твърдоглави, както е установил всеки изследовател, който е писал за тях. Те са изключително практични, дори повече от сърбите и черногорците, които също са славяни.
А що се отнася до турците, те масово ще се върнат в Азия, като продадат земята си за колкото могат или позволят да им я вземат, тъй като християните искат да си отмъстят. Ще си отидат същите, каквито са дошли преди векове, малко променени от своето съжителство с европейските народи, които са запазили такива, каквито са ги намерили през Средновековието – с цялото варварство на средновековна Европа, с нейната живописност и цветове, с нищетата и сляпата вяра.
Но на уголемените балкански държави изглежда спокойно можем да предскажем бърз прогрес, тъй като вече видяхме как всички те в много трудни условия вече са изпълнили поне отчасти амбициите си да възприемат цивилизованите институции на Европа и да развият образованието, морала и материалното си благополучие.
