В следващите редове ще прочетете откъс от „Второто българско царство във война и мир“. Книгата на д-р Анелия Маркова представя един по-различен поглед върху войните от средновековната българска история в периода XII – XIV в. Авторката не се стреми просто да преповтори добре познатата последователност от събития, а да изведе основните тенденции във военно-политическата идеология на българските владетели.
Ако откъсът, посветен на военната кампания на цар Борил и неговите съюзници, ви се стори интересен, не се колебайте да поръчате книгата тук.
През 1213 г., след като разбира, че войната с латинците не е печеливша, цар Борил преустановява военните действия. Стига се до подписването на мирен договор между Българското царство и Латинската империя, който прекратява осемгодишната война между двете държави, но поставя началото на открита вражда срещу сръбската държава.
Инициативата за започването на война срещу Сърбия принадлежи на българския владетел. Това е първият антисръбски съюз в политиката на българските царе. Срещу Стефан II Неман се оформя балканска коалиция, в която вземат участие Българското царство, Епирската държава, Латинската империя и Унгарското кралство. Към сформиралото се враждебно обкръжение по границите на сръбската държава през 1214 г. се присъединява и севастократор Стрез.
Планът за военните действия предвижда обединената българо-латинска войска да нападне сърбите от север, а севастократор Стрез от юг. Така в изпълнение на предварителния замисъл през 1214 г. българи и латинци обсаждат Ниш, севастократор Стрез успява да завладее Долен и Горен Полог (дн. Тетовското поле при р. Вардар), а епирският владетел Михаил I Комнин Дука навлиза в Южна Зета, стигайки до град Скадар (дн. Шкодра, Албания).
За последния съюзник – Унгарското кралство, изворите не предоставят свидетелства, които да потвърдят участието на унгарски войски в този поход. В тази напрегната обстановка и притиснат от всички страни, Стефан II Неман разбира, че най-добрият начин за противодействие е премахването на Стрез. В разигралите се събития и политически схватки участие взима архиепископ Сава Сръбски (1219 – 1236) – брат на сръбския владетел.
Той заминава за владенията на Стрез, за да го разубеди и да се оттегли от коалицията срещу сърбите. Мисията му не се увенчава с успех и той напуска Стрезовата крепост. Същата нощ българският севастократор бива убит.
Неуспех бележат и действията на българо-латинските войски при Ниш. Нощта преди битката в лагера на съюзниците възниква суматоха заради пристигналата вест, че сръбската войска е предприела нападение. Българи и латинци започват взаимно да се избиват. Остава несигурно дали лъжлива вест или действията на някакъв сръбски отряд над спящия противников лагер, който има за цел да създаде паника и да избегне сражението, е причината за настъпилия смут.
След прекратяване на сражението и плачевните резултати от него на съюзниците не им остава друго освен да се върнат обратно. Логични изглеждат твърденията, че истинската причина за оттеглянето на българо-латинската войска от Ниш е, че цар Борил вижда възможност да присвои териториите на Стрез след неговата смърт.
Военната кампания не може да се дефинира като война заради липсата на сражение между противниковите лагери. Освен при Ниш на другия фронт също не се стига до военно стълкновение със сърбите заради убийството на Стрез. Единствените военни действия, които бележат някакъв резултат, са тези на епирския владетел Михаил I Комнин, който успява да проникне в Южна Зета през албанското крайбрежие и да овладее град Скадар.
Малко след това той също е убит от заговорници и на сърбите не се налага да предприемат по-специални действия срещу него, особено след като приемникът му изоставя войнствените планове и насочва вниманието си на юг. Но действията на епирския владетел не касаят Българското царство. Те са изгодни за епирските интереси и не оказват влияние върху резултатите на българо-латинската коалиция. За неуспеха на предприетата военна антисръбска коалиционна кампания водеща роля изиграва сръбската стратегия и дипломация, чиято жертва става и един от съюзниците – севастократор Стрез.
През следващата 1215 г. Латинската империя и Унгарското кралство предприемат нов поход срещу Сърбия, но не разполагаме със сведения, че български войски вземат участие в него. Възможно е да се предположи, че като страна в антисръбския съюз Борил предприема някакви действия, но това не може да се потвърди със сигурност.
По-вероятно е в това време българският владетел да се опитва да разреши въпроса за властта във владенията на Стрез, които в крайна сметка не успява да си върне. По тази причина може да изразим твърдението, че военните действия срещу Сърбия приключват през 1214 г. с обсадата при Ниш. Решенията и действията на цар Борил през тази военна кампания дават повод за размисъл в българската историография. Според Петър Мутафчиев българският владетел разчита, че съюзът с латинците ще допринесе за бърз и лесен успех над сърбите, чрез който ще бъдат отвоювани част от българските територии, а самият Борил ще успее да повдигне личния си престиж и да укрепи положението си на трона.
Медиевистът Ани Данчева-Василева вижда и друга причина, която подтиква българския владетел да предприеме военни действия срещу своята съседка. Това е сближението между Стефан II Неман и папа Инокентий III. Римският духовен глава се стреми да приобщи Сърбия към униатската политика на Балканите, и по този начин да се сдобие с пълно влияние над всички държави на полуострова. Опасенията на цар Борил не са безпочвени. Още през 1202 г., преди цар Калоян да проведе кореспонденцията с папа Инокентий III относно българския въпрос, Сърбия търси подкрепата на Рим във връзка с междуособните борби и намесата на Унгария в тях.
В този призив Папството вижда добра възможност за прокарване на католицизма в сръбските земи. От хода на цялата кампания Борил не успява нито да извлече териториална изгода за Българското царство, нито да подобри престижа си. Резонни са твърденията относно опасенията му за папската политика на Балканите. Резултатът от контактите между Сърбия и Рим проличава през 1217 г., когато папски легат коронясва Стефан II Неман за крал, заради което получава прозвището Първовенчани, но преговорите в крайна сметка не довеждат до сключването на уния.
Военната кампания на цар Борил и неговите съюзници има безспорно завоевателен характер, но според теоретичните постановки трудно бихме определили събитията като война. След тези действия до края на управлението на българския цар не са известни по-нататъшни военни конфликти между българи и сърби.
Заглавно изображение: Стефан II Неман, литография на А. Іовановић, 1851
