Настоящият материал е първа част от поредица, проследяваща войните между България и Генуа в периода 1373 -1387г. За да прочетете втора част, последвайте адреса в края на текста.

В хилядолетната си история България се е забърквала в какви ли не военни авантюри без значение от мощта, авторитета и големината на врага. Българският войник воюва лице в лице с „арийците“ от Третия Райх в заключителните фази на Втората световна война, по-рано пък правителството на Богдан Филов тържествено решава да вдигне оръжие срещу Съединените щати и Великобритания.

В хода на Първата световна война пък България побеждава в Добруджа загиващата Руска империя, а войските в Македония показват чудеса от храброст срещу дивизиите на Третата Френската Република и Британската империя. Войните за национално обединение изправят младото, току-що освободило се царство срещу всичките му съседи и огромната Османска империя. Още по-рано пък Цар Калоян разбива рицарите на Латинската империя в 1205 г., а през цялото средновековие България е единственият политически и военен конкурент на Източната Римска империя.

При това изпъстрено славно минало конфликтът на българите с Генуезката република  – една от „Великите сили“ на XIV век, остава някак в сянка за широката публика. Градът, разположен в областта Лигурия, Северна Италия, изгрява на международната сцена през XI век, когато се обособява като един от градовете държави в Италианското кралство (част от Свещената Римска империя). С течение на времето, благодарение на благоприятното географско разположение, големият търговски обмен, огромните корабостроителници и умелата банкова политика, Генуа се превръща в една от водещите морски сили в Средиземноморието. Единственият конкурент на Генуезката република по големина на флота и на стокообмена, който ще се окаже и смъртоносния враг на града държава, е Венецианската република.

Как обаче интересите на Генуа достигат до българското Черноморие, където са владенията на деспот Добротица и неговото Добруджанско деспотство – една от трите „Българии“ през XIV век?

Историята е дълга и тя започва още в далечната 1202 г., когато рицарите от IV Кръстоносен поход се озовават във Венето, при дожа на Венецианската република Енрико Дандоло, с искане за кораби, които да ги откарат в Египет, а оттам към Йерусалим и изпълняването на Божията воля. Кръговратите на Фортуна обаче карат хората да взимат какви ли не решения, които променят човешките, а и държаните съдби. И в този случай венецианската предприемчивост изиграва огромна роля. Кръстоносците нямат нужните пари, за да заплатят услугите на венецианците. Виждайки открилата се възможност, Дандоло поставя условие, като праща рицарите да превземат град Зара в Далмация, а в замяна им обещава да опрости дълга им и да ги преведе до Кайро.

Веднъж стъпили на Балканите и пролели християнска кръв, кръстоносците затъват в регионалните интриги на тукашните политически елити. Алексий IV Ангел – младият претендент за трона на византийските василевси в Константинопол, успява да убеди един от лидерите на похода – Бонифаций Монфератски да насочи рицарите към византийската столица и да му даде императорската титла. Това решение ще коства главата на „бедния“ Бонифаций в буквалния смисъл през 1207 г.

Превземането на Константинопол, 1204 година.

В замяна на помощта Алексий обещавали да плати всички дългове на кръстоносците, да ги финансира с допълнителни 200 000 сребърни марки, да им предостави 10 000 елитни византийски войници за каузата плюс византийския флот. Все обещания, които историята ще покаже, че са напълно неизпълними и които ще доведат до куп грешки и до „началото на края на Римската империя“ по думите на Никита Хониат.

Кръстоносците приели и изпълнили своята част от сделката през юли 1203 г., но, разбира се, не получили обещаното. Разгневени на византийците, те завзели Константинопол през април 1204 г. Несметни били богатствата отмъкнати от столицата на ромеите и разделени между кръстоносци и венецианци. В резултат три осми от територията на Византийската империя и огромно количество от сребро, злато и паметници на изкуството биват дадени на Венеция, чието влияние в региона, я превръща в суперсила.

Засилването на властта на венецианските дожове в тази част от света не остава незабелязано от техните смъртни врагове – генуезците. Също както през Студената война, САЩ и Съветският съюз непрекъснато ще се надиграват и ще водят политически конфликти по цялото земно кълбо, така Генуа и Венеция 7 века по-рано следят действията си и винаги съблюдават балансът на силите да не отива в полза нито на едната, нито на другата.

С установяването на Латинската империя на Балканите и различните графства по западен образец, Византия продължава своето съществуване под формата на три нови държави – всяка целяща възстановяването на Империята. Това са Епирското деспотство, Никейската империя и Трапезундската империя. Времето ще покаже, че само втората успява да постигне начинанието и то с огромната помощ на Генуезката република.

На 13 март 1261 г. в Нимфей, никейският василевс Михаил VIII Палеолог (родоначалникът на последната римска династия) и Генуа подписват договор насочен срещу Венеция. В резултат генуезците получават търговски привилегии и фактории в Смирна, Хиос и Лесбос. Обещани са им фактории в Константинопол (който Михаил си връща през август същата година), Евбея и Крит. В замяна се иска помощ по море за Никея. Черно море пък трябва да стане отворено единствено и само за Генуа. Този договор, макар и политически изгоден за ромеите, поставя началото на икономическото заробване на Византия.

Ако днес територията на Апенинския полуостров е заета от Италия (бел. ред. Сан Марино и Ватикана също), то в миналото на „Ботуша“ са били разположение множество малко държави. Една от най-могъщите била Генуа.

Оттук насетне Генуа започва бързо и сигурно да се настанява в региона и да ограничава венецианските владения. Между 1316 г. и 1332 г. генуезците основават редица колонии в Черноморието – освен Кафа (в Крим), се основат Ла-Тана (Азов), както и факториите в делтата на р. Дунав – Вичина и Килия-Ликостомо.

Първите конфликти с българите не закъсняват. Георги Атанасов застъпва тезата, че през 1373 г. започва вече откритата война между Добротица – българския владетел на Добруджанското деспотство със столица Калиакра, и Лигурийската република. От този период вече можем да говорим и за първия флот в историята на България. Причини за конфликта са най-вероятно засилването на Добруджанското деспотство след като цар Иван Александър отстъпва на Добротица всички черноморски владения от Калиакра до Несебър, включително Варна и силната крепост Дръстър с дунавските пристанища по повод помощта, която деспотът му оказва във войната с Амадей IV Савойски. Засилил авторитета си, а и виждайки как генуезците се опитват да налагат своите правила в региона, заселен предимно от българи, Добротица решава да поеме нещата в свои ръце.

Според Атанасов генуезкият флот успява да изтласка българите от делтата на р. Дунав (градовете Искача, Нуфъру, Тулча и Енисала били загубени) с помощта на татарските бегове. Това поставя началото на един почти 15-годишен постоянен конфликт. Серия генуезки нотариални актове и документи от септември 1373г. до 1382г. илюстрират продължителни и ожесточени морски битки на Добротица с генуезките кораби. Според нотариален акт от 18 септември 1373 г. Добротица и българите са посочени като заклети врагове на Генуезката република, които вече застрашават самата крепост Ликостомо – главната твърдина на Републиката по западното Черноморие.

Корабите на Добротица многократно успяват да повредят, а дори и да пленят генуезки галери, което свидетелства за сериозните възможности на деспота. Впечатляващо е, че Добротица се явява единственият документиран български владетел, който ползва флотилия, за да води битките си и да защитава интересите си. При това, изправяйки се срещу една от най-големите морски сили за периода и вземайки предвид факта, че България няма никакъв исторически опит в строителството и управлението на големи морски съдове, още повече на военни галери. Също така е забележително, че сравнително ограниченото по територия Добруджанско деспотство успява да издържи военно и икономически войните с много по-богатата и силна Генуезка република.

ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ВТОРА ЧАСТ.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Българските войни с Генуа: Началото
4.6 от общо 47 глас(а)
Димитър Милчев
Димитър Милчев е магистър по „Европейска интеграция и развитие“ от Института за европейски науки в Брюксел. Завършил е „Политология“ във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ . Той е възпитаник на НГДЕК „Константин-Кирил Философ“, където се заражда страстта му към историята и мъртвите езици.

6 КОМЕНТАРА

  1. Не съм съгласен, че България е единственият политически конкурент на Византия през цялото Средновековие. Заплахите от Изток винаги са играели важна роля в отбраната на Империята- Сасанидксата империя, арабите, селджуците са голяма заплаха за нейното съществуване. България е един също постоянен и първостепенен враг, но не и единственият.

  2. Много букви – малко информация! Поздравления към автора, че се е забил в непозната за обществото тема. Повече конкретика (факти, а не анализи) и цитиране на източници. Поздрави !

  3. Има нови изследвания и извори за отношенията между Генуа и Българското царство, които не са отразени в тази статия, а значително дообогатяват и значително разкриват и нови етапи върху двустранните връзки.

  4. ….НЕ Е ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ФЛОТ…!!!… …ОЩЕ КРУМ ВЕЛИКИ В 9-ти ВЕК ПОБЕЖДАВА КАРЛ ВЕЛИКИ ПО ВОДА И СИ ВЪЗВРЪЩА ЗАВЗЕТИ ТЕРИТОРИИ И НАСЕЛЕНИЕ…!!!… …ПОЧЕТЕТЕ …

Отговор