Вековното развитие на българския народ ясно проличава в неговото майсторство. Ще Ви разкрием уменията и таланта на българина в един особен вид изкуство, който и до ден днешен носи духа на отминалите времена. Ще Ви разкажем за чудеса, които навремето хората творят със собствените си ръце. Ще Ви върнем назад във времето, когато хората израстват от обикновени чираци до калфи, докато не се превърнат в истински майстори. От нежните ръце на тъкачките, през работилниците на умелите дърворезбари, ще Ви пренесем чак до стоманените юмруци на ковачите, наследници на древни традиции – това са „Българските занаяти“.
Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово), а медните съдове започват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най-добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.
Бакърджийството, както и повечето занаяти, се предава през поколенията, което допринася за запазване на многогодишните му традиции.
По-важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате, са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнася до материалите, в най-старо време майсторите сами леят медните листи, от които изработват съдовете, но по-късно започва внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, което често се преплита и с украсата. В противен случай, бакърджията украсява своето произведение едва най-накрая. Предпочитан метод е продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използва шило или киселина.
Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджиите изработват над тридесет вида битови и ритуални съдове, между които са сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници, чашки, джезвета, гюмове (съдове с високи гърла, използвани за съхранението на течности) и разбира се, казани (използвани в абаджийството, бояджийството и по-късно в производството на ракия и розово масло).
В миналото медните съдове постепенно се налагат като предпочитан сватбен подарък, защото се смята, че те носят на младото семейство послание за топлота и уют. Също така българите вярват, че в медни джезвета се приготвя най-вкусното кафе, а греяната ракия в меден съд е ненадмината по своя вкус и ухание.
Османското иго несъмнено оставя своите следи върху медникарството. Те се изразяват в изобразените форми и релефи. Въпреки това, отличителна черта на българското бакърджийство е неговата функционалност – прости традиционни орнаменти, разположени симетрично спрямо центъра на съда, или с други думи практичността на изделието надделявала над художествената му стойност.
По-известните имена в бакърджийството са тези на потомствените майстори-медникари Тотеви, както и на Петър Бкърджи, Ангел Пенков и много други. В днешно време занаятът постепенно залязва заради това, че ръчно изработените съдове са изместени от промишлените такива. Въпреки това, съвременните майстори се стремят да запазят многовековните традиции и духа на миналото, изработвайки същите съдове със съвременни инструменти и материали.
