Годината е 1791, група от няколко български семейства, натоварила част от покъщнината си на коне и мулета, се изкачва по склоновете на планината. Когато стигат до първия хребет, те се обръщат с насълзени очи и поглеждат към родното си село Омоцко и се прощават мислено с роднини и приятели, с бащиното си огнище. Поемат по безкрайните пътища на империята в търсене на мир и щастие.

Днес ще ви разкажем за тяхното пътешествие и това на техните съселяни от селата на Костурско и Корчанско към района на Брацигово и Пазарджик.

През втората половина на осемнадесети век централната власт в Османската империя е видимо отслабнала за сметка на силата на местните първенци – аяните (думата е арабска и означава „очи“). Слабата власт на султана е причина да започнат кървавите времена на кърджалийските разбойнически банди. С течение на времето гъсто населените с българи райони на Костурско и Корчанско, и по точно селата Слимница, Орешче, Омоцко, Долно Куманичево, Горно Куманичево, Горни Несрам, Долни Несрам, Загоричане и други, са подложени на системно насилие от страна на въоръжени банди албанци.

Районът е планински и селата са с малко и неплодородни земи. Българите са сръчни и добри майстори, със стабилен занаят, основно дюлгери (строители) и пътуват надалеч, за да работят и да издържат семействата си. Когато родните им села са заплашени, а семействата им – застрашени от изтребление, част от тях взимат решение да се преселят на по-мирно място за живеене.

Село Омоцко ® Марио Цветков

Първото по-голямо населено място в Корчанско, което става жертва на бандите е град Москополе, цветущ град с хубави църкви и печатница с гръцки и латински букви, което е опожарено и разграбвано на няколко пъти през втората половина на осемнадесети век. Положението на българите в района се влошава значително след възхода на един способен албански разбойник – Али от Тепеделен. Али от Тепеделен успява да стане доверено лице на властта и аянин на Янина (днес град Йоанина, Гърция). Той толерира своите сънародници албанци и скоро положението на българите става нетърпимо.

Али от Тепеделен се превръща в могъщия Али паша Янински, налагайки властта си над обширни райони в Епир, Албания и Македония. Постепенно се отцепва от Османската империя, а българите на няколко вълни между 1760 и 1791 година напускат родните си села и тръгват да си търсят щастието на друго място. Най-голямата вълна на преселения е през пролетта на 1791 година, изселват около 150 семейства. Споменът за това пътуване е врязан в паметта на потомците на тези хора до ден днешен. Много от изселниците умират по пътя от преумора, глад или болести. Маршрутът е Костур-Воден-Тиквеш-Петрич-Неврокоп (днес град Гоце Делчев).

Тук, в село Ковачевица остават десет рода и основават така наречената „арнаутска махала“. В земите на днешна България през осемнадесети век понятие „Македония“ не съществува, така че хората от Костурско и Корчанско са наричани „арнаути“, а мястото, от което идват – „Арнаутлук“. Езикът им бил чисто български, говорели бързо и отсечено със следи от старобългарския носов говор. Арнаутите съкращавали по специфичен начин някои лични имена, като например – „Доле“ (Тодор), „Анго“ (Ангел) и „Циле“ (Васил). Тези съкращения се ползват и днес в Брацигово и околните села.

В края на пролетта мъчениците-преселници достигат до поляните над село Батак и молят батачани за помощ – те са гладни и уморени. Батачани приемат „арнаутите“ в къщите си, нахранват ги и се грижат за тях. В Батак остават други десет семейства и преселниците продължават към Пещера. Там остават по-дълго време и за да преценят къде да се заселят за постоянно, изпращат пратеници в околните села – Брацигово, Кричим, Козарско, Жребичко, Црънча, Паталеница, Дебращица и други. В някои от селата намират свои земляци, дошли с предишните преселнически вълни.

Изборът им пада върху близкото село Брацигово, където остава основната група семейства, а в Пещера, Перущица, Козарско, Црънча, Паталеница и Дебращица се заселват малки групи, като впоследствие част от тези семейства се преселват при роднините си в Брацигово. В памет на избавлението си, „арнаутите“ изграждат чешма край село Брацигово, на която написват „Во время избавления, согради сей източника за спомен на преселването лето 1791, 7 юлия.“

Но и тук местните първенци са всевластни – в Брацигово се разпорежда Скерлат Кьосеилия, а в Татар Пазарджик – родът на Каванозовците (Гаванозоглу). Заселването в Брацигово подлежи на одобрение и от двамата местни феодали. Докато чакат разрешение, „арнаутите“ се заселват на мястото на село Преврен, в близост до Брацигово. За да склонят Каванозовци, те изпращат своите първенци в конака в Пазарджик и сключват споразумение – няколко тайфи (групи) дюлгери да поддържат седемте чифлика на бея в Пазарджишко и да му доставят определено количество дървен материал, в замяна на неговото съгласие да се заселят в тези земи. Така минават няколко години и най-накрая „арнаутите“ се заселват в Брацигово.

Арнаутските преселения

Веднага след установяването си, преселниците започват да строят здрави къщи, с мазгали (бойници) и зидани каменни дувари (огради). Така те правят от къщите си малки крепости. В допълнение на това, построяват мелници и бичкиджийници по брациговската река. Развитие получават занаятите, които „арнаутите“ донасят от родните си места (на първо място дюлгерство, шарланджийство, сапунджийство, дърводелство, а от 1831 година и отглеждането на маслодайна роза) и скоро селището се превъръща в оживено икономическо средище. Дюлгерите отново започват да пътуват из империята и да строят, като част от тях останават в самото Брацигово и Пазарджишко.

Разликата между преселниците и местните е чувствителна. Местните в Брацигово са мърваци, така се наричало населението в Пазарджишко, и в село Брацигово се занимавали с примитивно въглищарство и коларство. „Арнаутите“ били смели и предприемчиви хора, със стабилни занаяти и добри професионални умения. Някои от тях били прочути строители, пътували из днешна Турция, Македония, България, Гърция, Албания, а други минавали през Адриатическо море, за да работят в Италия. Сблъсъкът между двете общности бил неизбежен.

Преселниците с основание се отнасяли с превъзходство към мърваците, а те им отвръщали, че били бедни и много горделиви. Когато се срещали по улиците, извръщали глава настрани и изобщо не се поздравявали. Двете общности живеели в отделни махали,не се събирали по седенки и не се сродявали. Неприязънта се поддържала жива и в Брацигово до средата на 20 век е запазена „закачлива“ песен – „арнаутките“ запявали:

„Станте, станте, мървакини, мървакини ахмакини….“

От мървашката махала им отговаряли:

„Станте, станте слимничанки, слимничанки, омоцчанки…..“

Когато все пак започват да се сродяват, имало огромен спор между сродяващите се родове каква носия ще носи бъдещата съпруга, която отива в „другата махала“, като накрая „арнаутите“ намират компромисно решение – момичетата, които се омъжват за момче от другата общност, да носят панагюрска носия.

Паметник на Васил Петлешков

Костурчани много държат на образованието и изпращат децата си да учат в Кричимския манастир, а впоследствие поддържат добро за времето си училище в самото село Брацигово. През XIX век е трудно да се намери неграмотен човек в селото. Понеже част от уговорката им с Каванозовци е да бъдат освободени от ангария в чалтиците (оризищата) на бея в Пазарджишко, селото им става притегателна сила за много недоволни българи от района, които се заселват в Брацигово и се учат на занаят от „арнаутите“.

Преселниците поставят началото на една от най-влиятелните архитектурни школи през българското Възраждане – Брациговската. Под техните ръце излизат архитектурни паметници като Рилския манастир (възстановен  през първата половина на 19 век), църквата „Свети Крал“ („Света Неделя“)  в София, камбанарията на църквата „Свети Йоан Предтеча“ в Брацигово, както и редица църковни, обществени и частни сгради и съоръжения в и отвъд пределите на днешна България.

През април 1876 година потомците на преселниците въстават „като един“ и под ръководството на Васил Петлешков, поп Никола Троянов – поп Сокол и Георги Ангелиев удържат Брацигово в  16 дневна обсада от страна на башибозука. Брацигово се предава на редовната турска армия и е едно от малкото населени места, неразрушено след погрома на Априлското въстание.

Споменът за арнаутите е жив и до днес, като в Брацигово има улица „Костур“ (на улица “Костур“ 1 се намира историческият музей на града), благодарение на усилията на местни родолюбци родовете са проучени, включително от кое село в Костурско са дошли и от няколко години се организират екскурзии до родните места на предците.

През 2015 година общогражданският комитет „Памет“ град Брацигово под ръководството на големия родолюбец и виден местен общественик господин Владимир Батаклиев отпечата фототипни издания на няколко книги, свързани с историята на този край. Най-известните от тях са „Брациговските майстори – строители“  на архитект Пею Бербенлиев и Владимир Партъчев от 1963 година и „История на брациговското въстание“ от народните учители Никола Петлешков и Иван Йеремиев от 1905 година. Средствата са събрани чрез дарения от признателните потомци на героичните брациговци и други родолюбиви българи.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 42 години, по образование и професия икономист. Дългогодишен изследовател на българската история с фокус върху войните за национално обединение в периода 1912-1918 година. Автор е на три книги.

9 КОМЕНТАРА

  1. Заглавието на статията не е коректно. Това не са арнаутски преселения а преселения на българи живяли в Албания.
    Като се каже „арнаутски преселения“ се разбира преселение на албанци ( арнаути) по турски.

  2. Харесах много статията. Но и аз, като коментиралия преди мене, не разбрах от заглавието,че става дума за преселение на българи.
    Благодаря за статията. Поклон пред паметта на тези силни, горди и способни хора! Българи!

  3. Поздравления.браво на ВАС ГОСПОДИН ТАЧЕВ ! Тук не бих коментирал мнението си за ИСТОРИЯ,РАЗКАЗ ,ПАМЕТ. Като потомък на преселници от Албания проявявам интерес къде мога да открия данни за такива преселници в Северозападна България .С благодарност Асен Иванов-sawoff_assen@yahoo.de и 0878983504

  4. Ееее, какво не разбрахте … Преселват се българи идващи от Албания … Затова са наречени арнаути от местните за да се различават и да си злобеят по техен адрес …

  5. Здравейте,не зная дали тук трябва да задам въпроса си.Аз съм била осиновена и разсиновена в гр. Добрич.Моят род е Шошолови.Аз искам да знам моят произход.Знам че са тръгнали от Казанлък и са се остановили Каблешково.Как или ако може да ми разкажете повече.Много съм търсила но уви.

  6. Трябва да си от Арнаутски род зада разбереш че хората който са се преселили през онова време, и все още, сами се наричат Арнаути. Преди да има интернет, не е имало кой да им каже че Арнаут е Албанец, и те са я шчитали тази дума за определение на тахните родове като БЪЛГАРИ.

  7. Моят пра дядо има фамилното име Арнаудов това значи че той също е от тези преселници. Историята за странстването и загубата на две от жените си от болести отговаря на по горната статия. Също знам чее бил зидар строител и е обикалял за да работи. Баба ми беше много горда и работлива.

  8. Аз съм пряк потомък на арнаути в село Дебръщица – 7 поколение! Около 1800 година се заселват в селото братята Гергин и Вълчо от Костурско и основават двата рода – Гергиновия и Вълчевия. Аз съм от Гергинови, познати като Чунчови в селото благодарение на внука на Гергин – Атанас (Чунчо) ! В селото има и „Сокай“ махала вероятно на името на женския накит. Естествено те се преплитат с други родове. След Априлското въстание рода се преплита с Пъпанови – Катерина Пъпанова бяга с трите дъщери – Неделя, Митра и Ивана в Дебръщица. Аз съм потомък на Митра. Според професор Батаклиев Пъпанови, Доганови и други се преселват от Долен (високо пеене) в Батак. Гледайки списъка с убитите батачани имам и прдположения за съпруга, сина и свекъра на Катерина! Много са сходни с изкланите Доганови. При първа възможност ще съм в Брацигово за да довърша проучването!
    Бог да пази България.

Отговор