„Паша ефенди, и вие братя! Аз съм измъчен двояко. Аз ще умра, но нека моята невинна кръв, нека моята невинна смърт бъде пример за милиони българи; нека аз загина в най-младата си възраст и клетвата си за свободата на Отечеството ни“. Това се предполага, че са последните думи на Васил Петлешков, ръководителят на революционния комитет в Брацигово, човекът, който поема цялата отговорност за бунта и не издава нито един от другите революционери в селото. Думите на Петлешков са предадени от Атанас Мишев, член на комитета в Брацигово.
Всяка година по различен начин отбелязваме годишнината от избухването на Априлското въстание. И сякаш колкото повече се отдалечаваме във времето от априлските събития, толкова повече споменът за тях избледнява, а въстанието и неговите участници се приемат като застинали образи. Изпускаме техните живи емоции и преживявания, подобна на последните мигове на Васил Петлешков. Затова в настоящия материал ще ви представим част от спомените на някои от участниците в Априлската епопея, за да разгледаме начина, по който възприемат онези съдбоносни за българския народ времена.
Безспорно един от символите на въстанието е думата „братство“. С подобна връзка се изгражда доверието между въстаниците, подчертава се вярата в една и съща цел и дори изтрива страха от смъртта. За Цвятко Каролев, революционер от Първи (Търновски) революционен окръг братството е не само духовно, но и кръвно. Малко преди бившият търговец да започне революционния си път, той води разговор с брат си Райко. В своите спомени Цвятко предава особено въздействащата реч на своя брат, която по прекрасен начин представя идеята за „свобода или смърт“:
„До този час, до тази минута, когато въоръжен, както та гледам, излизаш вън от прага на бащината ми къща, дотогава ще те имам за роден брат; щом излезеш от къщата и се върнеш не свободен или станеш подлец и предател, в такъв случай с клетва пред Бога ще казвам, че не си ми брат, и няма да те признавам за такъв. Свободата – каза ми – е сладко нещо, но догдето се спечели, трябва да имаш предвид – 1-во – смърт и да се не уплашиш от нея; 2-ро – наранявания и болезни, но да ги претърпяваш; 3-то – глад, жажда, без постилка; 4-то – хващението ти от неприятеля, изтезавание и други разни мъчения с цел да те принудят да изкажеш кои са ти другарите, кой ви е накарал да въстанете и прочие, и прочие, всичко това с кураж да претърпяваш и нищо да не казваш по това свято дело и само тогава само ти ще бъдеш духом свободен и неустрашим, и мене ще ми е драго, че съм имал такъв смел и решителен брат. Това – каза – са моите последни братски наставления и вярвам – каза – че с достойнство ще се наричаш въстаник за българската свобода.“
Впечатляващ е начинът, по който се предава въстаническият завет личи и от думите на Никола Караджов, клисурски революционер при сбогуването с неговото семейство:
„Майко и жено, елате да ви прегърна. Днес е свят и най-голям ден за българския народ:видях как досега мирният народ дигна ръка да се бие против многовековния народен враг, видях как се проля вражеска кръв. Минутите са усилни и колкото по-крепко и по-горещо ви прегърна, толкова по-скъп спомен ще отнеса от този свят. Пригответе се за големи изпитания: жребият е вече хвърлен. Ако злата съдба не ми позволи да изляза жив из великата борба, която се захваща, погрижете се да ме замести това малко дете. Кажете му, когато порасне, защо е умрял баща му. Не плачете – ако умра, не ще бъда само аз: делото е велико и иска много жертви.“
Караджов държи подобна реч и пред своите другари по оръжие:
„Е, братия, многожеланият и многоочакван ден настана. Това, което вчера бе игра и залъгалка, днес трябва да стане дело. Колебанията нямат място. Сърцата ни трябва да станат тъпи и нечувствителни. Трябва да изчезне от тях всякаква изнеженост. Нужни са коравина и жестокосърдие. Няма съчувствие към сълзите на горките ни съпруги, нито съжаление към нещастните ни деца, що простират слаби ръце към нас. Нека не ни трогват майчините горчиви въздишки, нито тяхното отчаяние да отнема мъжеството ни. Не съществува нещо, което да обичаме повече от отечеството. Отечеството ни зове да презрем всичко. То иска и живота ни и ние ще му го дадем. Познавам чувствата ви. Такива са и моите. Горчива е чашата, която ни предстои да пием, но връщане няма. И да се покаем глупаво, пак добро не ни очаква. Но не мислете, че ние ще сме първите жертви за свободата на България. Не са само нашите майки, които ще умрат след нас от скръб по нас. Не ще да са само нашите жени и нашите деца, които ще да останат да се скитат голи, боси и гладни, гонени и мъчени всякога и всякъде от непреодолимото и трайно нещастие.“
И когато пишем за Априлското въстание, не може да подминем човекът, оставил най-голяма следа върху събитията – Георги Бенковски. Влиянието и силата на неговия характер се усещат ясно и в най-тежките моменти. Това личи от речта, която Бенковски произнася във въстаническия лагер на връх Еледжик при вестта за наближаването на турската армия, за която в спомените си говори ръководителя на лагера Ангел Телийски:
„Ние ще постоянствуваме да сломим турския хомот и да се отървем от тяхното иго, които ни са угнетявали 500 години. Те трябва да знаят, че нашето оръжие е благословено. С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме (Свобода или смърт) и да забодем българската сабля в сърцето на нечествия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища! Вашата смърт ще се запечати дълбоко в сърцето на праотците ни като си припомнюват за вас, те още толкова ще възневидят тиранина.“
Но онова, което отличава Бенковски е способността му да поема отговорност. За това свидетелства Стоил Финджеков, един от създателите на панагюрската артилерия, участник в сраженията при Панагюрище и Стрелча, който предава разговора на Бенковски с въстаниците в нощта, в която Панагюрище гори:
„Вижте, юнаци. Аз съм причина да гори града ви и да ни мъчат турците сега. Да оставя пушка, револвер настрана. Прощавам ви, убийте ме.“ Всички юнаци: „Не думайте това, войводо.“ Бенковски: „Но искам да помните, че след смъртта ми ще има за нас свобода. Сега гори Панагюрище – то гори на султана сърцето. И ако ме нарани турчин и падна, жив от вас, който ме види – проклет да е, ако не припне да ми отреже главата, а не турчин.“
Друг изтъкнат водач от Априлската епопея е поп Харитон Халачев, известен с участието си в отбраната на Дряновския манастир. Когато четите от Търновския окръг се събират в местността Мусина и го избират за техен водач, той държи реч, в която акцентира върху значимостта на делото, с което са се захванали. Речта е предадена от Петко Франгов, учител, свещеник и революционер:
„Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме да се борим сега с нашия мъчител – тиранин, който ни е притеснявал 500 години. Борбата ще бъде неравна. Да се бие ние, няколко души, с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си.
Братя! Удари часът, който очаквахме толкова години. Сега ние отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество.
Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България! Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ний! А ние, една шепа хора, ще можем ли да освободим поробена България?
Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени, и които последуват нашия пример – те ще жънат добра и плодородна жътва.“
Въстаническият ентусиазъм ясно се забелязва не само в ръководителите, но и в редовите бойци, онези които историята често забравя. И е редно да си спомним за тях!
