На 13 март (26-ти по нов стил) 1913 година, по време на кървавата Балканска война, българите извършват един от най-великите военни подвизи в новата ни история – под командването на генерал Георги Вазов непристъпната турска крепост Одрин е превзета.
Одринската епопея практически слага край на Балканската война. Затова не е и никак случайно, че последната книга на сдружение „Българска история“ носи заглавието „Последната крепост“. Тя проследява обсадата и щурма на крепостта през очите на участниците – от затрупания в заснежените окопи редник до командващия многохилядна армия генерал.
В продължение на две години авторът Владислав Карагеоргиев събира записки, писма и бележки на над 80 офицери, войници, политици, чуждестранни кореспонденти и граждански лица, а резултатът е най-обемната и изчерпателна книга по темата.
В следващите редове предлагаме на вашето внимание два откъса от „Последната крепост“. В тях ще прочетете за личността и героичната смърт на запасния подпоручик от кавалерията Антон Каблешков – племенник на бележития български революционер Тодор Каблешков.
Книгата може да поръчате на BULGARIANHISTORY.SHOP
Преди няколко дни от Франция се завръща 21-годишният студент Антон Каблешков, който следва правни науки. През 1911 година той завършва Военното училище, но по собствено желание се уволнява и преминава в запаса. Сега, като запасен подпоручик от кавалерията, той трябва да се яви в 6-и конен полк, разквартируван в Харманли. Неговият баща, 45-годишният Недко Каблешков, братовчед на видния български революционер Тодор Каблешков, пише в спомените си за този ден:
Разтичахме се с него по магазините да търсим сабя, револвер, патрони, шинел, офицерско облекло и пр. Купихме сабя, револвер, патрони, шведска куртка от кожа (мешин), които току-що бяха пристигнали в магазините. Готова военна форма нямаше никъде. Купихме плат, ширити, копчета, пагони. Цяла нощ майка му и добри съседки шиха и му ушиха формена куртка и панталони.
На другия ден тръгнахме из града да купим останалите вещи. Той бе облечен в шведската черна куртка и тракаше по тротоара с дългата лъскава сабя, на острието на която пишеше: „С нами Бог“. На всички обръщаше вниманието със своята фигура и стойка. „Бре, Каблешков, ти си имал син левент юнак, отгде изникна той, не сме го виждали в такъв „каяфет“, да ти е жив и здрав да му се радваш и да се гордееш с него дълги години…“ – казваха приятели и познати, с които случайно се срещнахме из улиците. Аз действително се радвах и гордеех, а той още по-силно тракаше края на сабята по тротоара.
По обяд, гърдите накичени с цветя, го изпратихме на гарата. Изпъти срещнахме един сакат грък. Казах си, че ако не друго, сакат ще се върне, тази среща не е на добро, исках да се върнем. Но за да не убия куража му, продължихме пътя си и пристигнахме на гарата.
***
Часът е 14:30. Всички части са по местата си. Заел своята позиция, командирът на 1-ви взвод, поручик Георгиев, се обръща към войниците си, поглежда старшия подофицер Тиньо Петров, след което дава заповед:
– Взвод, след мен в атака, кариер марш, марш!
Взводът на 21-годишния подпоручик Каблешков се движи най-отпред. Месеци преди това, често по време на разходки в безгрижните летни дни, веднага щом приятелите му заговаряли за възможността от война, Антон изваждал от портфейла си току-що получената секретна заповед, в която му се съобщава, че в случай на мобилизация трябва да се яви в 6-и конен полк:
– Виждате ли това? Ако стане война, аз съм на устата на топа. Не се боя обаче, веднъж ще се мре.
Загърнат в черна мушамена пелерина, подпоручик Каблешков с извадена сабя повежда конниците си срещу устата на топа.
Турските часовои около кантона дочуват тътнежа на тежко забиващи се в разкаляната почва копита, изхвърлящи едри буци кал. Съвсем скоро забелязват настъпващата срещу тях кавалерия, която тръгва да ги обхожда. Войниците се разбягват панически, едни към село Софулар, а други на север към гарата.
4-ти взвод преследва отстъпващите войници до самото село Урли. В него те попадат на башибозуци, които също хукват да бягат към гарата, като от време на време стрелят по преследващите ги конници. Взводът на Каблешков, в разсипан строй, посича всеки настигнат противник, а съвсем скоро достига до западните покрайнини на гарата, където се натъква на цяла турска рота и на поставени изкуствени препятствия – изкопани ями, разхвърлени релси и разпъната бодлива тел.
Около 10 – 15 коня се спъват и падат на земята, изхвърляйки ездачите си. Подпоручик Каблешков и останалите конници успяват да прескочат загражденията и продължават да изсичат всеки попаднал противник. Скоро на самата станция пристигат и части от 1-ви взвод. Останалите без коне кавалеристи продължават борбата пешком, хвърляйки се във вражеските окопи със саби и револвери.
Подпоручик Каблешков минава линията по прелеза до самата гара, където се врязва с ръкопашен бой в изоставащите тълпи на отстъпващата рота.
Младият офицер насочва взвода си надясно към шосето за село Умурбей, намиращо се източно от гарата. Изминали 30 метра от жп линията, кавалеристите са обстреляни. Няколко конници са повалени, а 21-годишният подпоручик е пронизан от куршум в дясното око, пробивайки черепа му. Тялото му се свлича от седлото.
Младши подофицер Диман Иванов пише:
Щом преминахме гарата, подпоручикът пред мен извика с висок глас: „Напред, юнаци, сечете със сабите и никого не задминавайте, защото ще почнат да ни бият в тил“. Подпоручикът вървеше гордо пред ескадрона и викаше с висок глас: „Напред, момчета, за слава и чест на България, сечете, не бойте се“. Турските залпове като град се сипеха връз нас и в същото време, когато подпоручикът си беше обърнал главата към десния фланг да го насърчи, той веднага полита от коня и пада от лява страна на земята, а конят му премина пред нашите коне и замина къде левия фланг.
