На 1 март 1941 година Царство България официално влиза във Втората световна война на страната на Тристранния пакт. Вследствие на този съдбоносен избор страната ни става съюзник на Хитлеристка Германия в една от най-опустошителните, жестоки и безчовечни войни, които светът познава. На 13 декември същата година Царство България, солидарно с Германия и останалите си съюзници, обявява война на САЩ и Великобритания. Тази война остава известна в историята като „символична“. Такова нещо обаче не съществува и бомбардировките, които започват над България са съвсем реални.
В днешно време при съобщаването на всяка трагедия сме заляти от данни за броя на жертви. Никоя статистика не би могла да разкаже преживяното и да ни направи съпричастни към него както личната история на някой, който е изпитал ужаса. В този случай ще погледнем бомбардировките над столицата през януари и март 1944 година през личната история на писателката Анна Каменова. Нека се върнем в онези тежки, пълни с изпитания за родината ни дни и чрез нейните спомени да възстановим картината на събитията, които е видяла с очите си.
Анна Каменова е псевдоним на Анна Михайлова-Стайнова. Тя е дъщеря на известния политик и общественик Михаил Маджаров и съпругата му Мария. Родена е на 31 декември 1894 година в Пловдив. Благодарение на добрата семейна среда Анна получава солидно образование, а работата на баща ѝ като пълномощен министър в Лондон и Санкт Петербург (тогава Петроград) спомага за усъвършенстването ѝ в изучаването на чужди езици. Попила от семейна среда, в която политиката е нещо ежедневно, през 1919 година тя се омъжва за Петко Стайнов – политик, дипломат и изявен общественик. Двамата преживяват заедно множество житейски премеждия, включително и бомбардировките над София.
На 10 януари 1944 година, към 12:00 ч., докато се готвят да обядват заедно с племенника си Петко Войников, разбират за задаващото се ято американски бомбардировачи. Тази лоша новина семейството научава от съпругата на Войников. След това, по спомените на Анна, слизат в мазето за по-сигурно. Писателката споделя, че не са имали представа за силата на въздушните нападения. Баща ѝ Михаил Маджаров тръгва „неохотно“, защото му се струва недостойно да проявява страх. Всички слизат в мазето. Нейните родители са настанени да седнат, а другите стоят близо до тях. Самата тя отива при съпруга си, за да бъдат заедно в този напрегнат момент. След това къщата се разтърсва и тя загубва съзнание.
„Когато дойдох в съзнание, разбрах, че съм затрупана с пръст, не можех да помръдна, лицето ми беше засипано и аз се задушавах. Невъзможно бе да отворя очи, клепачите ми бяха затрупани с пръст, ноздрите – също, все по-мъчно поемах въздух и усетих, че поемам последния си въздух. До мен лежеше моят съпруг – лицето и ръцете му бяха затрупани с пръст и вар. Както лежах затрупана и неподвижна, с освободената си ръка свалих от главата му парчетата вар и пръст.“, пише Каменова.
Вследствие на преживяната бомбардировка Петко Стайнов загубва слуха на дясното си ухо. От останалите роднини на Каменова оцелява само баща ѝ – Михаил и то не за дълго. Писателката споделя, че същата нощ прекарват у техни близки, където преживяват втората вечерна бомбардировка. „Ние седяхме безучастни. Беше вече безразлично какво ще се случи“, свидетелства тя.
Скоро след изживения ужас от бомбардировките, на 23 януари, умира Михаил Маджаров. За съжаление Анна и Петко Стайнови ще бъдат свидетели на още бомбардировки през март. По това време те живеят в къщата на юриста проф. Стефан Бобчев. Анна разказва, че на 10 март си лягат както обикновено, но се събуждат от сирените, предвещаващи нов ужас. Те излизат на улицата. „Небето бе осеяно от ракетите, които направляваха къде да бъдат хвърлени бомбите“, споделя тя. Скриват се при Земеделската банка, намираща се на пресечката на ул. „Иван Вазов“ и „6-ти септември“, където е имало бетонна плоча. Там намират подслон заедно с още много столичани и така изчакват два-три часа опасността да отмине. Разрухата цари наоколо. Тяхната къща, намираща се на улица „Славянска“ 22, е срината до основи. Анна си спомня: „Книги, хартии, ръкописи покриваха улицата.“
Къщата на проф. Бобчев също е разрушена от бомбардировките и вече им е необходимо ново убежище. На 31 март Анна и Петко имат задачи в центъра на София и си дават обещание да се чакат на ул. „Славянска“ при техните „развалини“. Скоро след като се разделят се „нададе зловещият вой“ на сирените. Тя разказва, че първата ѝ мисъл е била да изтича до Общината, за да е до мъжа си в тези тежки моменти. Тогава обаче сградата е заключена. Тя тръгва към уговореното място за среща на ул. „Славянска“. Но не успява да стигне до там, а бомбардировката прекарва при Земеделската банка.
След като дават отбой, Анна тръгва към уреченото за среща място. Спомня си, че е трудно да се върви по улицата, по чийто тротоари е имало пламъци. Разказва, че макар и „опушена“ и „окадена“ успява да стигне до някогашния им дом. За щастие там я очаква Петко, също одимен и очернен, но жив. Срещата е щастлива: „Ние се смеехме на очернените си лица, но радостта ни беше от това, че пак сме заедно.“
Анна Каменова преживява лично ужаса от „символичната“ война. В първата бомбардировка от 10 януари 1944 година наведнъж изгубва майка си Мария, сестра си Василка, племенникът си Петко Войников и неговата съпруга Сашка, а съвсем скоро и баща си Михаил. Двете дъщери на племенника ѝ също в един миг остават без двамата си родители. Грижите за тях поемат Анна и Петко Стайнови. Добре е да си спомняме за бомбардировките над София не само в дните на тяхното честване. Личната история на Анна Каменова е само една от многото. Чрез писаното от нея може да се върнем назад във времето и да съпреживеем кошмара на столичани по време на бомбардировките.
