Ново издание за една от най-славните страници в българската военна история

С началото на Балканската война през 1912 година албанците обявяват своята независимост от Османската империя, но с това далеч не се изчерпват заплахите за тях. В условията на война, съдбата на Албания остава неясна, а апетитите към нейната територия се засилват, както от някои съседни държави, така и от Великите сили.

Най-силно застъпени по адриатическото крайбрежие са интересите на Австро-Унгария и Италия. Затова те се обявяват за самостоятелна албанска държава в противовес на държавите в региона, които планират да разпределят албанската територия помежду си. Сръбското кралство се стреми към излаз на Адриатическо море, а Гърция проявява претенции Северен Епир в южната част на новоосвободената страна. В този дух и някои българи се застъпват за присъединяване на източните региони, населени с българи.

На 30 май 1913 година Лондонският мирен договор признава международно новата държава. Границите на Албания остават неопределени, а България настоява те да се запазят във вида от Цариградската конференция, т. е. най-западните точки на Вардарска Македония да не попаднат в евентуалните границите на Албания. В тази тежка ситуация, на 21 февруари 1914 година, княз Вилхелм цу Вид заема албанския престол.

Хаосът във външнополитически план не може да не даде отражение на местно ниво. Само седмица по-късно Северен Епир обявява автономия, а през октомври, в хода на Първата световна война, е окупиран от Гърция. Германският княз абдикира след само шест месеца на албанския престол, не съумявайки да се справи с настъпилата безизходица.

В този съдбовен за бъдещето на региона момент честолюбивият български цар се опитва да заздрави разклатеното си достойнство. Затова в хода на преговорите за присъединяване към Централните сили, българската страна поставя въпроса за лична уния, която да превърне Фердинанд в албански монарх. Личната уния представлява разширяване на монархическата власт над повече от една страна при запазване на техния държавен суверенитет.

Въздигането и угасването на Фердинандовия план за лична уния с Албания се развива в много кратки срокове през лятото на 1915 година, тъй като разгарянето на Първата световна война превръща времето в ресурс от първостепенна важност. Дипломатическите преговори, които България води за влизане във войната на страната на Централните сили с Германия от една страна и с Австро-Унгария от друга, поставя албанския престол като основна точка от българската версия на проектодоговора за присъединяване към военния съюз.

„Непобедимата конница“ е разказ за бойния път за Първа конна дивизия и нейните безстрашни кавалеристи.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Предложението за лична уния е зададено като отговор на сръбското проникване в Албания, което може да пресече нежелания от Централните сили развой на събитията. Така Фердинанд се опитва да извлече максимална полза както за себе си, така и за царството, поставяйки това амбициозно условие към бъдещите си съюзници. Тъй като очаква по-силна съпротива на тази идея във Виена с оглед балканските владения на Австро-Унгария и интересите в Албания, министър-председателят Васил Радославов предприема проучване на нагласите в Берлин по поръчение на Фердинанд.

Централните сили

Първоначалната германска реакция е позитивна, но с две условия – Австро-Унгария да няма нищо против и албанският народ да припознае Фердинанд като свой монарх.

На 17 юни пълномощният министър на Германия в България Георг фон Михаелис изпраща до Външното министерство в Берлин доводите си да подкрепи личната уния, отбелязвайки традиционно добрите отношения между двата народа. Друг аргумент в нейна полза е сближаването на България с друга страна членка на Централните сили: България ще е принудена с оглед на силния мохамедански елемент в Албания да положи своята политика на основата на едни трайни добри отношения спрямо Турция.

Крайното заключение на Михаелис е Германия да подкрепи унията, стига Виена да не се противопостави. Становището е изпратено от Берлин във Виена от германския посланик Хайнрих Леонхарт фон Чиршки унд Бьогендорф, където австрo-унгарският министър-председател и външен министър Ищван фон Райец Буриан също първоначално не изказва негативно мнение: Ако България сама иска това парче от плячката, тя може да го направи.

Изхождайки от споменатите от Михаелис традиционно добри отношения между българи и албанци, сходните национални интереси на двете държави, както и от връзките между ВМРО и албанското национално-освободително движение, които чрез Охридско-Дебърското въстание през 1913 обединяват усилия срещу сръбската окупация на Вардарска Македония, българите виждат предпоставки за обединението на двете държави чрез общ монарх.

Цар Фердинанд и кайзер Вилхелм II в Ниш

В първоначалния вариант на проектодоговора, изготвен от българската страна, унията с Албания заема основно място. В хода на преговорите обаче двете държави започват да изказват несъгласие с конкретни мерки. Ако враждебното германско отношение към Сърбия не пречи на личната уния с Албания, то обещаното на Гърция запазване окупирания Северен Епир в замяна на гръцкия неутралитет противоречи на българските изисквания. Внезапно, държавният секретар Готлиб фон Ягов нарежда този вариант на договора да бъде отхвърлен като неприемлив.

Германската страна поема ангажимента да предостави свой договор, по който преговорите да продължат в София. Такъв договор е предоставен още на следващия ден. С германската редакция според Ягов въпросът за личната уния на практика отпада и остава в проектодоговора, само за да задоволи българските претенции на хартия.

В Австро-Унгария вече не приемат дори и германския вариант за проектодоговор, настоявайки въпросът за Албания изобщо да отпадне. Началникът на генералния щаб генерал-полковник Конрад фон Хьотцендорф предупреждава, че една голяма България, опряна на три морета (между Балканските и Първата световна войни България има излаз на Бяло море) ще представлява пречка за балканската политика на Виена.

Така в официалния проектодоговор, връчен на Радославов от Михаелис на 28 август, клауза за Албания липсва. Фердинанд и Радославов се съгласяват с липсващата точка, но за сметка на това разширяват териториалните си претенции до Вардарска Македония, Поморавието, Югоизточна Албания, Северна Добруджа и територията между билата на Шар планина и Черна гора.

Междувременно без Кобургите да се отказват от албанския престол, идеята за лична уния е заменена от български протекторат в Албания, който също би осигурил престола на династията. Започват неофициални срещи, на които трябва да разберат нагласите на албанските първенци към българския княз Кирил.

В хода на войната българските и австро-унгарските войски напредват бързо. Знаейки, че военната окупация е един от основните фактори при разпределение на територии, България настъпва дълбоко в Косово и Албания, а цар Фердинанд отказва да ги изтегли, каквито изисквания поставят австро-унгарците. В крайна сметка с посредничеството на Германия, на 1 април 1916 година, двете държави постигат договорка да си поделят завладените територии – България да изтегли войските си от Елбасан и Дяково, а Австро-Унгария – от Прищина и Призрен.

Тези договорености губят своята стойност в следващите месеци, когато благоприятният изход на Балканския фронт за Антантата изглежда все по-възможен. Така основна тема между съюзниците стават не разпределението на завладените територии, а отстъпките, които те са склонни да направят при сключване на мир. Радославов заявява българската позиция: Ние не предявихме претенции за Албания и няма да го направим. Поради това кандидатурата на принц Кирил от България, за когото ставаше дума, няма да се вземе под внимание. Австрия настоява, както преди, Албания да бъде зависима от нея. Мога да се ангажирам с това.

С тези събития дори и малкото останали шансове Кобург да седнe на албанския трон се изпаряват.

Дори през 1918 година, с подписване на Брест-Литовския мирен договор, когато вниманието на българската държава се насочва към вътрешните противоречия в съюза за съдбата на Северна Добруджа, членовете на албанския задграничен комитет в Лозана не се отказват от възможността княз Кирил Преславски да стане княз на Албания, въпреки официално декларирания отказ от българското правителство.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Как плановете на цар Фердинанд за лична уния с Албания се провалиха
4.6 от общо 23 глас(а)
Иво Владимиров
Иво Владимиров е бакалавър по международни икономически отношения, част от екипа на сдружението от началото на 2014 година. В момента продължава образованието си във Виена. Иво представя "Българска история" с месечна рубрика в списание "8". Особен интерес за него представлява следосвобожденската история на България.

Отговор