„Успехите на България“ е рубрика, в която Ви представяме постиженията на онези наши сънародници, които чрез силата на своя гений достигат висините на световния успех. Много от тях по един или друг начин остават в сянката на историческите събития и са забравени днес, но ние ще се постараем да поправим тази грешка.
На 28 септември 1908 г. в Кюстендил е роден един необикновен човек. Лауреат на Хердерова премия, кавалер на ордена за изкуство и култура на Франция, Марин Големинов е също директор на Софийската опера и ректор на Националната музикална академия. За него разказа внучката му Лили Големинова. Благодарим ù, че ни запозна с историята на този голям човек и талант.
Неговото име е в галерията на най-изявените студенти на Скола Канторум в Париж, където учи композиция при Венсан Д’Енди, Пол Дюка, Ги дьо Лионкур, а след това специализира в Мюнхен. През 1942 г. е премиерата на танцовата драма „Нестинарка“ (по разказа на Константин Петканов). Тя предизвиква истински фурор. Операта му „Ивайло“ е първата, която е поставена на хълма Царевец във Велико Търново. С нея се слага началото на традицията там да се представят опери. Тогава – през 1985 г. спектаклите на „Ивайло“ са посетени от над 14 000 зрители. Квартетите на Големинов са сред най-добрите образци на този жанр у нас. Два от тях – „Старобългарски“ и „Микроквартет“ се изпълняват изключително често и днес (в края на 80-те години се свирят в САЩ). През 1963 г. Марин Големинов пише своя уникален „Концерт за струнен квартет и струнен оркестър“, с който отваря нова страница в своето творчество – модерна, с лаконичен израз, все така с най-доброто от европейската музикална естетика, но вече с типичен големиновски изказ.
Други негови творби, неизменна част от българската класика, са „Симфонични вариации по тема от Добри Христов“, „Пет скици за струнен оркестър“, „Малка сюита за соло цигулка“, „Три песни по картини на Майстора“. Сред музикално-сценичните творби на Големинов са оперите „Зографът Захарий“ (на премиерата Никола Гюзелев пее и рисува на сцената) и „Тракийски идоли“, балетът „Дъщерята на Калоян“. Академикът е между най-добрите оркестратори в историята на българската музика.
Освен композитор, Големинов е също критик, диригент и професор в музикалната академия. Сред неговите ученици са Пламен Джуров, Емил Табаков, Стефан Драгостинов, Димитър Христов и др. Сам казва, че винаги е обичал да пише и ноти, и думи. Сред трудовете, които публикува, е „Зад кулисите на творческия процес“ – уникално издание на български и френски, изследващо процеса на създаване и интерпретация по наистина иновативен начин.
Неговата танцова драма „Нестинарка“ е най-играната извън страната българска музикално-сценична творба. „Нестинарското хоро“ е емблематично за българската музика произведение, което продължава непрестанно да звучи и у нас, и зад граница. „Нестинарка“ е поставяна в Чехия, Германия, Русия. Представяна е от балета на Софийската опера в Барселона, Венеция, Франкфурт, а във версията, която Маргарита Арнаудова създава за балет „Арабеск“, е играна в над 50 държави.
Широко скроен, енциклопедична личност, истински европеец, Марин Големинов далеч преди да влезе страната ни в ЕС казва, че културата ни отдавна е в Европа. За разлика от много други композитори от своята генерация, творецът винаги подкрепя младите композитори, авангардните идеи, иновативното мислене.
Известен е със специфичното си чувство за хумор, със способността си да оцени и обобщи всяка ситуация само с няколко, изключително добре подбрани думи. Неговият ученик Стефан Драгостинов е категоричен, че името му казва всичко – ГОЛЕМ и НОВ.
Марин Големинов умира на 19 февруари 2000 г., след като дочаква новото хилядолетие. Живял 91 г., той е свидетел на всички паметни и повратни събития на ХХ в. Една от последните му творби се нарича „Възкресение за живите“.
Из дневника на Големинов
„Три месеца след премиерата в София през 1942 година Софийската опера трябваше да присъства на визита в операта във Франкфурт на Майн. „Нестинарка“ беше включена в програмата. Във Франкфурт излезе много хубава критика в списанието, основано от Шуман. Може би светците Константин и Елена са били надвесени над рождената люлка на творбата! И така с тяхна благословия и до днес „Нестинарка“ изгаря върху жаравата, за да възкръсне като феникс от пепелта…“
