В следващите редове ще прочетете откъс от новата книга „Произходът на прабългарите“. Трудът на доц. д-р Тодор Чобанов засяга една изключително дискусионна тема в българската историография и успява да отсее достоверното от въображаемото в нейното изследване.

В изданието са представени абсолютно всички теории по разглежданата проблематика, които се анализират в дълбочина през призмата на интердисциплинарните изследвания. 

Ако откъсът, разказващ по какъв начин е отхвърлена теорията за тюркския произход, ви се стори интересен, не се колебайте да поръчате книгата от нашия онлайн магазин BULGARIANHISTORY.SHOP


 

Ключова роля в промяната на парадигмата за произхода на прабългарите и рестартирането на дебата се пада на най-важния ученик и последовател на Станчо Ваклинов – българския археолог Рашо Рашев (1943 – 2008). Неговата научна кариера се развива именно под знака на въпроса за произхода на прабългарите, който той започва да разработва още в ранните си проучвания. В началото на 90-те години на миналия век публикува две сравнително кратки, но важни статии, които трайно изтласкват дебата за произхода на курс, при който археологията е по-застъпена, като се изоставя традиционният подход, воден и доминиран основно от лингвистичния анализ. Едната статия е озаглавена „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ и въвежда в полето на родната изследователска работа друг определящ аспект на ранносредновековната археология – този за различията между погребалните традиции на аристократичния елит и обикновеното население (общокултурен феномен през цялото Средновековие). Рашев поставя въпроса като изразява подкрепата си за възгледа на Бешевлиев, че прабългарите не са хомогенна група, а различните наставки за племенни и родови имена всъщност обозначават етническа принадлежност – -ар, -гир и -дур за различните тюркски, угорски и ирански елементи, които вероятно са се смесили по време на хунската епоха в Европа. Въз основа на някои лични имена и титли, дванайсетгодишния календар и други особености, Рашев стига до извода, че прабългарският политически елит вероятно е бил тюркски, подобно на този в Средна Азия. Това е резултат от събития през VI в., когато различните прабългарски племена в района на Кавказ, попадат, макар и само за няколко десетилетия, под управлението на Западнотюркския хаганат. Основните находки, свързани с тази подчинена от тюрките група, са ясно посочени като Перешчепинския комплекс и възпоменателния комплекс „Вознесенка“.

Проф. Рашо Рашев

Но Рашев прави заключението, че тези примери (към онзи момент) нямат явна връзка с културата на „новите земи“ (Дунавска България), с изключение на гроб № 3 от могила № 5 от Мадара (Рашев, 1994, 30). През този период Рашев все още не може да черпи от находките от групата „Врап – Велино“ и в частност от гроба от Кабиюк, тъй като все още не са открити, които насочват към нетюркска традиция или поне традиция, която не е свързана с хаганата, сред прабългарския елит. След това Рашев пристъпва към идентифицирането на втората група – простолюдието. Още тогава са известни близо 20 некропола от езическия период, с трупоизгаряне, трупополагане и смесени, и той прави извода, че при инхумациите, които са около една трета от общия брой гробове, има преки аналогии на сарматски погребални практики от I – II в. в района между реките Дунав и Дон. Въпросните особености са ориентацията на скелетите на север или на запад, пластовете пепел на дъното или като подсипка на гробната яма, постмортално разрушаване на телата и брахикранни индивиди и най-важното – изкуствена деформация на черепа (ИДЧ). По отношение на кремациите, Рашев предпазливо допуска, че в двуобредните некрополи е възможно да става дума само за погребения на прабългари, но не и за славяни. Подобни предположения десетилетия по-рано прави Въжарова, но само за случаите на безурнови кремации. Рашев по този начин генерализира проблема с биритуализма и насочва усилията си към изясняването на въпроса за езика на прабългарите. Той подчертава, че броят на тюркските заемки в добре изучения български език от X в. (т.нар. църковнославянски) е много малко, което означава, че тюркоезичните слоеве сред елита са били съвсем малобройни и не са повлияли съществено на формирането на езиковия фонд. Що се касае до иранския език на обикновеното население, той издига хипотезата, че в райони като горско-степните области по средното течение на Днепър сарматските прабългари са били в продължителен досег със славяните, и това довежда до тяхната ранна етнолингвистична славянизация.

ВИЖТЕ КНИГАТА ТУК

Рашев всъщност развива концепциите, изложени схематично и накратко в „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ на база на предишната си, доста по-обширна статия със заглавие „За произхода на прабългарите“, издадена през 1993 г. В нея главната му цел е да постави под въпрос господстващата към онзи момент тюркска теория, считана за „официална“ в комунистическа България и все още основната фигурираща теория в учебниците в началото на 90-те години на века. Той изразява мнението, че … тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка … [а по отношение на останалото, т.е. масовото население] – … за неговия език и произход ние не разполагаме с преки данни, липсват и сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра. След това подчертава, че например изкуствената деформация на черепа (ИДЧ), която е много често срещана при прабългарските находки, не е характерна за ранносредновековните тюрки, а за старото население на източноевропейските степи – сарматите. Рашев оспорва лингвистичната аргументация на тюркската теория, като посочва, че в църковнославянския (старобългарския) език от IX – X в. са засвидетелствани само две думи с предполагаем тюркски произход – „кумир“ и „капище“, като общият им брой с навлезлите в новобългарския думи не надхвърля 40, за разлика от броя „заемки“ в унгарския, в който те са над 300. С този негов прецизен аргумент той успява да обори както продължителните във времето спекулации за връзките на „тюрко-българи и маджари“ (най-развити у П. Юхас), така и мнения като изразеното още от Шишманов век по-рано, че тюркският пласт в унгарския трябва да се определи като прабългарска заемка.  Рашев твърди, че към онзи момент широко се пренебрегва фактът, че близо една трета от всички езически гробове от ранносредновековна България трябва да се отнасят към „обикновените“ прабългари (със сарматски погребален ритуал), като е налице ясно несъответствие между този голям брой и незначителните тюркски останки в средновековния български език. Решението, което Рашев предлага на този проблем, е същото като предложеното от Ваклинов след разкопаването на некропола Нови Пазар и от Смирнов, Артамонов и други във връзка с волжките българи и генезиса на Салтово-Маяцката култура – а именно, че малобройна тюркска върхушка е управлявала големи общности от сарматски и угорски племена. Това че обикновеното население не е било под сериозно тюркско езиково и културно влияние, се доказва мълчаливо по силата на пълното отсъствие на каквито и да е свидетелства за такова влияние. Рашев оспорва и идеята, че всички групи, използвали руни в степите са били тюркски и че е имало поне два различни типа руни, ползвани в Източна Европа; още по-важно е, че свидетелствата за масово използване на руноподобни знаци в Дунавска България са от манастири от християнския период като Равна и Мурфатлар (появили се не по-рано от края на IX в). Изводът, че нетюркски народи са използвали рунически или руноподобни знаци и че руническите надписи по река Кубан са свързани с нетюркски език, е потвърден (както беше посочено по-рано), от водещия специалист в областта на тюркските руни Кизласов. Интересно е, че дори днес, близо трийсет години по-късно и след многобройни и интензивни разкопки, са налице само две находки от Плиска, които могат да се обозначат като „рунически надписи“, но датировката на текстовете е все още неясна. Като предходни археологически етапи за прабългарската култура на Долен Дунав от VII – IX в. Рашев отново посочва сарматската култура, възникнала на левия бряг на Дунава от началото на III в. сл.Хр. и съдържаща гореспоменатите особености, които ясно установяват връзка помежду им. Той също така припомня значимото участие на сарматските народи във формирането на Черняховската култура, процъфтявала в района от левия бряг на Днепър до района на Долен Дунав и съдържаща биритуалност с различни обреди за трупоизгаряне. Наблюдават се и вариации, ориентация на север или на запад за ямите с инхумациите, при които сарматските могилни гробове в южните райони на културата са предимно ориентирани на север и с по-богат гробен инвентар, съдържащ и типичната черна или сива керамика, украсена с излъскани ивици.

Следващото звено във веригата между късните сармати от III – IV в. и прабългарите от VII в. според Рашев е Пенковската култура от VI – VII в., унаследила традициите на предходната Киевска култура от I – III в. от района на средното течение на Днепър. Последните вероятно са включвали народите и традициите на Черняховската култура, както в последствие прави и Пенковската култура. Тя подходящо (за тази хипотеза) се разпростира в горско-степната зона около левите притоци на Днепър на запад до Серет, където влиза в досег със славянската култура Прага-Корчак. Народите от Пенковската култура са практикували кремации (в ями или урни). Те „изчезват“ в края на VII – началото на VIII в., в навечерието на хазарската епоха и появата на Салтово-Маяцката култура. Много важно за очертаването на зоните на контакт е това, че на юг Пенковската култура достига ареала, населяван от „група Сивашовка“ (постхунското население на степите). Керамиката на Пенковската култура включва различни типове – наред с ръчно изработени биконични гърнета се срещат и кръгли гърнета, изработени на грънчарско колело от сива глина, с украса от излъскани и врязани линии. Тази характерна керамика получава общото обозначение „керамика от пастирски тип“ на името на Пастирското градище, където са открити много образци от нея. Голямото землено укрепление, което се намира в горско-степната зона на Западна Украйна (Черкаска област), е център на производство на керамика и накити от пастирски тип, вкл. кани и чаши,  описвани от различни автори като от алано-български, кутригурски, черняховски или салтовски тип. Артамонов в края на шейсетте години дори предлага обособяването на отделна подгрупа на Пенковската култура – Пастирска култура, свързана с кутригурите, населявали земите на запад от Дон, според писмените извори. В края на седемдесетте години Станчо Ваклинов подкрепя идеята на Артамонов за връзката между Пастирската култура и кутригурите, но Рашев стига дори по-далеч. Той развива своята теория на основата на трудовете на специалиста по славянска керамика  Ирина Русанова, която установява, че всичките типове пенковска керамика, вкл. типовете пастирска керамика, са с ясно установими преки предшественици от Черняхово и в Пенковската култура и е налице доминиращо присъствие на нетюркски (ирански) народи. Самите анти, според тази гледна точка на Русанова, са преки потомци на старото сарматско население на района, което през VI – VII в. се смесва с прииждащи славянски народи. Характерните биконични гърнета не са славянски, отсъстват в културата Прага-Корчак и се открива група ръчно изработени гърнета, свързани със сарматски, „аварски“ и салтовски типове. Вълните славяни постепенно предават своя език на антите, които биват славянизирани езиково. Възприемайки я от Русанова, тази теория позволява на Рашев да стигне до извода, че при своето придвижване на запад, Аспарух, предполагаемо тръгвайки от вътрешността на Велика България на изток от Азовско море, кара пенковското население да се придвижва заедно с него към зараждащата се Дунавска България, което е eдно много състоятелно и логично обяснение на многобройните находки керамика от пастирски тип от VII – IX в. там. Това представлява по същество втора и по-късна група находки на този тип керамика на Долен Дунав, като предходната е от VI – VII в., с последваща значителна пауза. Така намира обяснение и бързата езикова славянизация на новата държава в съпоставка с липсващите следи от тюркоезично население. Общият извод на Рашев е, че неславянското население на Първото бьлгарско царство [попада] сред потомците на източноевропейското иранско по произход население.

Докато в началото на 90-те години на XX в. археолозите в България започват да подлагат на преоценка наличните данни и да обработват новите находки, българските историци, работещи главно с писмените извори, също започват да оспорват наложилата се като официална във втората половина на ХХ в. теория за тюркско-алтайския произход на прабългарите. Моделът на работа е подобен на подхода на Рашев. Основен контрааргумент е фактът, че теорията за тюркския произход е въз основа на много малко на брой лингвистични наблюдения, направени върху писмени извори или прабългарските каменни надписи на Долен Дунав. Изявен участник в дебата в този период е Цветелин Степанов. В една от своите работи той правилно посочва, че всъщност в последните години на XX в. вече се открояват само две състоятелни теории – за тюркския и за сарматския произход (Степанов, 1999, 12). Степанов обобщава всички изследвания към онзи момент и прави заключение, че много малко на брой от различните известни прабългарски аристократични титли имат преки тюркски аналози, а текстовете от каменните надписи не съдържат елементи, които да могат да се определят от учените като тюркски граматически характеристики. Той също отбелязва, че суфиксът -ар в етнонима „българ/булгар/болгар“, използван за доказване на тюркския характер на прабългарите, е познат и сред индоевропейските и кавказките народи като готите (готар), тохарите (тохар), сваните (шванар), лесгините (лесгиар). Съдейки по преобладаващите европеидни особености на черепа и различни източноирански езикови аналогии, Степанов постулира, че по-голямата част от хората, участвали във формирането на прабългарския етнос и в частност на дунавските българи, е принадлежала към голямата протоиранска общност. Най-вероятно това са били наследници на различни сакски племена.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.