Присъствието на чуждестранни (тайни) служби на територията на България винаги е било обект на интерес от страна на политолози и историци. Темата е не по-малко любопитна, а и щекотлива, за всеки гражданин. Това си пролича в пълна сила и през последните месеци, когато няколко случая, свързани и с американци, и с руснаци, заеха централно място в новинарския поток и повдигнаха много дискусии.
В духа на тези събития, в средата на юни излезе най-новото ни издание – „КГБ в България“. Автор на изследването е проф. Йордан Баев – специалист по съвременна дипломатическа, военна и разузнавателна история и военнополитически проблеми на сигурността.
В следващите редове ви представяме откъс от монографията. Приятно четене!
Темата за разузнавателна и политическа дейност срещу личния режим на Живков и за наличието на секретни сътрудници на КГБ сред ръководните среди в България е твърде „деликатна“, за да бъде документално „осветена“, освен в случай на крайна необходимост с цел активно дезинформационно мероприятие. По подобен начин
Михаил Горбачов утвърждава през 1989 г. предложението на председателя на КГБ Владимир Крючков за обнародване досието на агента на НКВД „Володя“, с цел дискредитиране пред обществеността в Унгария името на разстреляния през 1958 г. бивш унгарски премиер Имре Наги. В годините на прехода в българското публично пространство витаят различни слухове за високопоставени държавни и политически дейци, които били информатори на Лубянка и Кремъл.
Сред тях се споменават имена дори на министър-председатели, министри на външните работи, секретари на ЦК на БКП, но липсата на каквито и да е автентични документални данни обезсмисля обсъждането им в едно историческо изследване. Би могло да се посочи, все пак, че Тодор Живков е имал основателно безпокойство от задкулисни действия срещу неговия режим в най-малко четири конкретни случая.
Първият е от началото на 70-те години и е свързан с прекомерно активната информационна дейност на посланика Александър Пузанов, който след реакция на Живков е дискретно отзован и изпратен за посланик на СССР в Кабул. Вторият случай се коментира в едно ново издание за историята на българското външнополитическо разузнаване, според което внезапното отстраняване на втория в партийната йерархия след Живков през май 1977 г. е било свързано със задкулисни действия на Москва, а конкретният повод – един позабравен и отречен филм „Завръщане от Рим“, просто е послужил за необходимия публичен мотив.
Според тази версия, българското външнополитическо разузнаване получило секретна информация чрез Белград, че Кремъл залагал при нужда на евентуални по-млади приемници на Тодор Живков. Третият случай е свързан с международната дейност и възгледите на Людмила Живкова и лица от нейния личен кръг. Увлечението ѝ по културно-естестическото наследство на Николай Рьорих и учението за „Живата етика“ (Агни йога) предизвиква конкретни упреци от най-високо място в Кремъл, както и безпокойство от страна на Пето управление на КГБ и идеологическите отдели в ЦК на КПСС. Дори по-отблизо запознати с тази история, като един бивш служител на българското разузнаване и заместник-министър на културата, са твърде лаконични в своите спомени по темата за реакцията на Москва.
Четвъртият известен случай, косвено отразен в стенограмата от разговорите между Михаил Горбачов и Тодор Живков от октомври 1987 г., довежда до принудително отстраняване на влиятелен член на българското партийно и държавно ръководство. Размяната на реплики между Живков и Горбачов е симптоматична:
„ГОРБАЧОВ: Но до нас достигна информация, че в обкръжението на др. Тодор Живков има хора, които са за превръщането на България в „мини-ФРГ“, в „мини-Япония“. Подхвърлят се такива разговори. Тези разговори ни безпокоят. Около вас има хора с прозападна ориентация. Това Вие трябва добре да го знаете. Във Вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори, такава ориентация ни безпокоят. И ако около Вас има хора, които дори само си мислят за „мини-ФРГ“ и „мини-Япония“, не трябва да ги държите повече близо до Вас…
ЖИВКОВ: Въпросите, за които говорите, не могат да не предизвикат безпокойство. У мен обаче възниква съмнение доколко обективна е информацията, която получавате. Може би ще трябва да поискате отново вашето посолство да анализира всичко, което става у нас… А може би, водени от кариеристични стремежи, някои или някой от висшия ешелон у нас са заинтересовани да представят положението на нещата по този начин…
ГОРБАЧОВ: Не мисля, че това е измислено“.
Този случай всъщност е поредният ясен признак за трудно прикриваната взаимна неприязън между лидерите на двете държави и задълбочаващата се стагнация в двустранните отношения, въпреки официалните декларации за „братско единство“ и тактическите формални инициативи за „всестранно сближение“.
Без всякакво съмнение позицията на Кремъл е сред ключовите фактори за смяната на властта в България на 10 ноември 1989 г., подобно на ситуацията в Източна Германия по същото време. Първите импулси за промяна в отношенията на Москва с източноевропейските съюзници възникват още в края на 1985 г. През 1986 – 1987 г. темата присъства все по-отчетливо в дневния ред на Политбюро на ЦК на КПСС и в изказванията на М. С. Горбачов и някои други съветски ръководители (Александър Яковлев, Вадим Медведев, Анатолий Добринин, Едуард Шеварнадзе). Тази нова тенденция се вижда ясно в дневниковите записки на секретаря на генералния секретар Анатолий Черняев.
Въпросът за разработване на цялостна концепция за взаимоотношенията със социалистическите страни е поставен императивно от Горбачов в заседание на Политбюро на ЦК на КПСС от 21 януари 1989 г. В отговор на директивните искания,
през февруари 1989 г. в комисията за Източна Европа при ЦК на КПСС, оглавена от Александър Яковлев, постъпват два аналитични документа: от Международния отдел на ЦК („Към стратегията на отношенията с европейските социалистически страни“) и от т. нар. „Институт на акад. О. Богомолов“ („Промените в Източна Европа и тяхното влияние върху СССР“).
От съдържанието на двата документа е видно, че при тяхното написване са използвани актуализирани информации и оценки за всяка отделна страна, вероятно предоставени по дипломатическа и разузнавателна линия. В материала на Международния отдел на ЦК се посочва, че в България „по същество върви симулация на преустройството, свързана главно с личните амбиции на Т. Живков. Гръмките декларации… за създаване на принципно нов модел на социализма на практика се свеждат до безкрайни реорганизации… Всичко това дискредитира партията, социализма, хвърля сянка и върху нашата перестройка. Въпреки това Т. Живков, опирайки се на разклонения административен апарат и като използва методите за политическа манипулация, засега достатъчно здраво контролира положението, макар в партията и страната да се натрупва недоволство“.
В документа се описват и няколко възможни сценария за бъдещо развитие на страните от Източна Европа. Интерес представлява тезиса за „привличане на конструктивната опозиция в управлението на обществото и … превръщането є в една от силите, съперничещи за властта“. По този начин „включването на част от опозицията в официалната структура и възлагането є на отговорности за конструктивно решаване на натрупалите се проблеми може да изиграе стабилизираща роля“. Другият възможен път е трансформацията на обществото „извън рамките на социализма“, което би обусловило „отказ от съюзническите задължения“. Като най-лош вариант се оценява провеждането на „откровено консервативен курс“, водещ до „социален взрив с непредвидими последствия“. Значението на източноевропейските страни за Съветския съюз се разглежда както в икономически, така и в стратегически план като „пояс на сигурност“ за съветските интереси.
