Над половин век след Освобождението, българският народ, „разкъсан“ на пет части по силата на Берлинския договор, не престава да копнее за своето национално обединение. Направили първата крачка към заветната цел през 1885 година, нашите предци водят десетилетна жестока борба за българщината в поробените земи. Чети кръстосват Македония и Одринско, смели мъже загиват в неравни битки с враговете, въстанията са удавяни в кръв. През 1911 година политическото ръководство на Царство България решава да постигне обединението на българския народ чрез военен съюз с другите балкански държави. Със Сърбия и Гърция са подписани два отделни договора, а времето не стига, за да се изготви такъв и за Черна гора.
Времето за действие настъпва през септември 1912 година. Около пладне на 17 септември цар Фердинанд подписва указ за обща мобилизация. Вестта е посрещната с ураган от възторг.
Един от съвременниците на мобилизацията – военният кореспондент кап. Спас Икономов пише:
„Зовът за мобилизация бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм.“
Един българин от Харманли, чието име е останало неизвестно, пише в едно писмо:
„Мобилизация! Очите ми са пламнали от свещена жар. Хубаво е да се живее при съзнанието, че всичко даваш за свободата на роба. Заглушен съм от урата на юнаците! Колко живот! Как искам тези блажени моменти да не ни напускат. Пътят от Харманли до Търново–Сеймен е задръстен от запасни, които оглушават околността с нескочаемо ура. Дивно въодушевление! Колко е силно желанието да се мре за свободата на роба!
И има ли по-велико от това?
Ето, Иван се хвърля към мен и цел червен, с целувки ме поздравява с мобилизацията. Благодарих му, благодаря и на Бога и на този, който я обявява. Ето, почвам живота си, ето чувствам се вече в елемента си. Ще се бия, ще воювам за роба, за Македония, ще се жертвам, ще изгоря в свещения пламък! Прости, това съм аз! Дай там всичко в услуга на народа ни, нека изпълним свято човешкия си и граждански дълг. Целуни Бебчо и му вдъхни стремеж към величественото в живота, и нека той ни надмине. Бивакът пак зарева, войниците ми са неузнаваеми, в тях вулкан бумти и това виждам божественото у човека, кога се жертва за другите. Има ли по-възвишено от това?“
Подофицер Тодор Стойчев от 21-ви пехотен Средногорски полк споделя:
„Към 3 часа следобед, когато се намирали на плаца, всички тръбачи в полка изсвирили отбой. Войниците видели как бързо пристигнал един писар от щаба със записка в ръка, която предал на дружинния командир. От щаба съобщавали „ България обявява обща мобилизация“. Като чули тази многоочаквана радостна вест, все едно, че бил хвърлен камък на пчелен кошер. Гръмнало „ура“ до небето, захвърчали фуражки във въздуха…През тази нощ никой не помислил за сън. Тичали от рота на рота. Прегръщали се другарски и викали „ура. И нито един не пускал пушката от ръцете си…Най-после се съмнало. Почнали да пристигат от селата запасните войници с гайди и кавали.Всички под строй, командвани от запасни подофицери, техни другари, окичени с цветя.“
В първите часове на 18 септември звънът на хиляди камбани по цяла България възвестява настъпването на този паметен ден в живота на нашия народ. Млади и стари мъже за два часа се стягат за път и се отправят към казармите на своите полкове. В едно село кметът решава да отложи до сутринта биенето на камбаната. Селяните първо му теглят един хубав бой, след това с викове и песни тръгват към полка си.
Командирът на 21-ви пехотен Средногорски полк полк. Серафимов пише в дневника си:
„18 септември – Пловдив, до вечерта се явиха 6273 запасни долни чинове“.
Руският кореспондент Т. Олгенин (псевдоним на Антоан Олгински) описва трогателни сцени:
„Аз видях шестдесетгодишни старци, дошли при военните власти с воловете си и с възрастните мъже от семейството си, да искат – не да молят, а настоятелно да искат, – щото и те, старците, да бъдат зачислени в обозите, воловете им да бъдат взети, а синовете им, внуците им да бъдат веднага пратени на границата. Аз видях и жени – майки и съпруги, – които да изпращат своите синове и мъже с твърдостта и спокойствието на древните римлянки. Аз видях сцени на невероятен подем и на почти епични самоотричания и самопожертвувания.“
Народът е обзет от небивал подем. Един беден човек спира на улицата немски кореспондент и му казва:
„Аз нямам нищо друго освен коня си, но го давам с радост, ако може да отиде срещу вековния подтисник.“
Хиляди мъже, студенти в Берлин, Париж, Прага, Виена, Брюксел, Петербург се връщат, за да се включат във войната. Бежанците от Македония и Одринско се завръщат дори от Америка, а заселилите се в България се организират в чети. Една от телеграмите до комитета в София гласи:
„Какво правите, 500 души чакат заповедта ти; разпореди пушки и патрони; не забравяй и мен.“
Вестта за мобилизацията заварва много мъже на гурбет извън България. Те получават писма да се завърнат.
Вдовица пише на сина си:
„Мили ми синко, ти остана сирак за моя подкрепа, сега дойде време и ти като баща ти да отидеш на бойното поле срещу същия враг… за освобождението на България“.
Съпруга пише на мъжа си:
„Мили ми мъжо, трябва да се явиш веднага в полка, ще загубиш само един ден, за да ни прегърнеш. Аз ще се моля за тебе…да не оставяш осем сирачета…Не се мъчи да мислиш за тяхното бъдеще..Ако не се върнеш, знай, че твоята памет ще ме придружава до гроба…“
На война отиват и опълченците от Руско-турската война през 1877-1878 г. Те заявяват на руския публицист Василий Немирович-Данченко:
„Ние сме длъжни да дадем пример на младите.“
Документирани са случаи на деца-доброволци. След строя на 53-ти пехотен полк върви малко момче. Един млад офицер се спира и го погалва по главата. Казва му да се върне вкъщи.
– Не искам да се върна. Запишете ме доброволец.- отвръща момчето
– На колко си години? – пита подпоручикът.
Момчето е в първи прогимназиален клас, само на 11 години. Повторно отказва да се върне вкъщи.
– Майка ми знае, че съм тръгнал с вас. – повтаря то.
– А баща ти? – пита офицерът.
– Той е убит в Македония. – глухо отговаря момчето.
Малкият Йордан е зачислен в полка. Впоследствие той се проявява като много смел войник при атаката на Одрин и е награден с кръст „За храброст“.
Двадесет години след мобилизацията неизвестен участник в нея споделя спомените си на страниците на списание „Нашата армия“. В броя от 3 октомври 1932 година четем:
„Затворете очите си. Затворете очите си за един миг и се пренесете двадесет години назад, в онова веме, когато един-единствен път, българският народ бе обладан от една мисъл, една идея и гореше от тръпно опиянение и възторг. Спомнете си дните на мобилизацията. Те са като сладък сън, заровен в сянката на едно скъпо минало.
Тогава, като че се беше надигнал не повик за кървава отплата, а зов за сватбена радост. Камбаните биеха. Конни стражари на кариер летяха от село на село и носеха радостната вест. По улици и мегдани се викаше „ура“, удряха се калпаци в земята, в запушени кръчми лееше се руйно вино, чуваха се буйни песни, ехтяха гърмежи от пищови и кримки….
Диплеха се дрехи, беряха се цветя, стягаха се каруци, хълцаше стара майка, но кой ти гледаше, когато отвън подсвирваха другари, свиреха гайди и гъдулки, блъскаха се немилостиво тъпани, виеха се кръшни хора…..
Като листа от вихрушка, като буен порой се спуснаха всички към близкия град. Вървяха безспир ден и нощ, вървяха не, летяха с крилата на едно велико опиянение.
Около казармите, в казармите, из двора им гъмжеше като в разсърден кошер. Селяци се викаха, набори се търсеха, вик, закани, глъч….Пред комисиите се тълпяха хора с уволнителни билети, без билети, служили, неслужили, здрави, болни, даже и жени… Да, казвам жени, защото при нас пристигна група селяци, водени от една ентусиазирана жена, послушница в манастир, която искаше, молеше, плачеше да бъде зачислена за санитарна на бойната линия….
Командири, ключари, фелдфебели, изправени като съдебни пристави, пред купища оръжие, облекло, снаряжение, раздаваха на всекиго по един военен знак да личи, че е от редовете на славната, но бедна българска войска. Никой не се сърдеше.
– Строй се!
Пъстроцветни тълпи от фигури с кожухчета, антерии, ален пояс над съдрана куртка, фуражка с половин козирка, рунтави калпаци, селски торбички, ямурлуци, малки кончета с хамути до коленете, ездачи с пискюллии джамбазки гемове, саби, завързани с канап, ятагали- цяла мозайка,панаир, обаче у всички гореше пламък в очите, готови да се понесат върху крилете на славата….“
Василий Немирович-Данченко дава емоционално, но вярно обобщение на мобилизацията:
„Всичко беше дошло в казармите, за да сложи пред олтара на Отечествто и сили, и здраве, и имот, и живот.“
Разказът за мобилизацията на българската армия би бил непълен без думите на големия военен историк и педагог Петър Дървингов, по това време майор от Генералния щаб:
„И когато на 17 септември 1912 година в качеството ми на офицер от Щаба на армията съдбата бе определила с един другар да получа заповедта за мобилизация, подписана от министъра на войната, генерал Никифоров, и да я шифрирам, за да се предаде лично на телеграфната станция в столицата на България, аз можах да видя къси часове след това, как мъртвите десет думи на заповедта раздвижиха с някаква мистична сила цяла България. Съвременници на тоя съдбоносен ден от историята на нашата Родина, ние всички знаем какво представляваше свободното Отечество в тоя и следващите дни. Като че ли един непоносим товар се смъкваше от гърба на всички българи. Като че ли едно срамно петно предстоеше да се изтрие. Целият български народ, всички до един се почувстваха като една душа, едно тяло, едно сърце.
България беше вече вдигната на крак, за да освобождава братята от Македония и Тракия. И всеки бързаше да се яви на своето място, в своята част. И всички в това единодушие, решени непременно да сломят неприятеля, се почувстваха вдъхновени от най-искрени пориви за борба и от най-твърда вяра в победата: обучението в казармата им беше дало вярата в себе си и другарите си. И за три дни изникнаха като феникс от пепелта страшните полкове на България.
Земята трепна под дружния крак на мобилизираното Отечество. Всичко, поне това, което се отнасяше до мобилизацията в нейната техническа същина се извърши по часовник и по установения план. Гордите полкове на България, макар и не най-добре облечени и стъкмени, под прикритието на мобилизираната гранична стража и конницата, на седмия ден и по-рано, вече се движеха към пределите на Турция. Железниците работеха като в един ад и превозваха войските към определените им зони на съсредоточаване.“
Българският народ изпраща своите синове в свещената борба за обединението си с благословия. В полковете се отслужват молебени, думите на запасния подпоручик Отон Барбар обрисуват този на Шести пехотен Търновски полк в София:
„По време на молебена една стара жена с черна забрадка на главата си, може би майка на някой войник, се доближи до стоящия пред голямата група офицери командир на полка, целуна го по челото, благослови го и му подаде китка цветя. Явно беше, че и командирът не познаваше тази жена, но под влиянието на момента прие благословиятеа и китката. Тази тъй проста и няма сцена трогна стоящите наблизо офицери и в очите на някои заблестяха сълзи.“
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА НА ОТОН БАРБАР „МОИТЕ СПОМЕНИ ОТ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ“
Подпоручикът от Тринадесети пехотен Рилски полк Васил Коларов обобщава прекрасно случилото се по време на мобилизацията:
„Българският народ отиваше да занесе свобода, дето имаше робство, правда, дето господстваше безправие, култура, дето цареше варварството.“
