Заглавна снимка: Снимка на Управителния съвет на Съюза на учителите от прогимназиите и средните училища, София. 1911 година. Героят на настоящия разказ е най-вдясно на втория ред.
Съвременниците на войните за национално обединение отдавна не са сред нас. Единственият начин да се докоснем до тази вълнуваща епоха, е да надникнем в пожълтелите страници на дневниците и спомените на участниците. Тези, за които войната е била ежедневие. Тези, които са изписали имената си със златни букви до местата на българската бойна слава: Лозенград, Люлебургас, Бунархисар, Чаталджа. Един от тях е българският офицер от полски произход Отон Барбар.
Наскоро сдружение „Българска история“ преиздаде книгата на офицера – „Моите спомени от Балканските войни“. В края на настоящия текст може да откриете адреса за поръчка.
Отон Игнатович Барбар е роден през 1881 година в град Радомир, в семейството на доктор Игнат Барбар – армейски лекар и участник в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). Завършва математика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1907 – 1912 гои работи като учител в новооткритата Трета софийска мъжка гимназия (днес 18 СОУ „Уилям Гладстон“).
През септември 1912 година, в навечерието на Балканската война, той е мобилизиран и назначен като взводен командир в 6-и пехотен Търновски полк от 1-а Софийска дивизия.
Участва във войните за национално обединение (1912 – 1918), сражавайки се в Източна Тракия, Сърбия, Добруджа, Влашко и Македония. Раняван е в боевете, многократно е награждаван. Кавалер на няколко ордена „За храброст“ и носител на редкия знак „За спасяване на знаме“. Уволнява се от армията с чин капитан. След войните работи като финансист, журналист, финансов инспектор при Министерството на финансите и съветник в Софийската областна сметна палата. Развива активна обществена дейност като съосновател, библиотекар и секретар в Полско-българското дружество. Дълги години сътрудничи на полски и български вестници и списания.
Отон Барбар е сред ранените при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 година. Пет години преди това неговият брат, Станислав Барбар, умира от раните, получени по време на атентата в театър „Одеон“ на 3 март 1920 година.
На своя покоен брат, както и на баща си, Отон Барбар ще посвети военните си мемоари. Първата част от тях: „Моите спомени от Балканските войни“, проследява пътя на „Белия полк“ по бойните полета на Източна Тракия. Разказва за първата победа, извоювана в разкаляните и разорани ниви на Гечкенли. За запустелите улици и надраскани с бели кръстове врати на Люлебургас. За походите, лишенията, холерата и въшките „чаталджанки“. За месеците на затишие и миговете под съскането на шрапнелите.
Барбар твърдо описва окопната истина на войната: жестокостта на битките, грешките на командването, суетата и малодушието на някои офицери, недоволството и демонстрациите на изтощените войници.
В книгата се отличават герои като взводния подофицер Сава Огнянов – артист от Народния театър, майор Борис Дрангов – военен педагог и автор на книгата „Помни войната!“, както и храбрият капитан Петър Карадимов, запазил чутовно хладнокръвие в отчаяната атака при Чаталджа.
Сред страниците не на последно място изпъква и образът на обикновения войник: добродушен, готов да сподели последния си залък с командира. Вечно загрижен за своите ниви и деца, но и неустрашим в боевете.
Измежду многото дневници, разкази и мемоари, издадени през XX-ото столетие, спомените на Барбар се открояват със своята сурова правдивост. Войната при него не се изразява само в победи и върховни моменти, тя е изнурителна, а понякога и тиха, също както смъртта на болния от холера.
Благодарение на автори като Отон Барбар миналото съхранява своя човешки облик, духът на отминалата епоха се запазва, а родната история не ни се струва далечна, чужда или непонятна.
„Като поляк по народност, за мен представляваше голям интерес да наблюдавам борческия дух на българина, когато той с оръжие в ръка отстояваше правата на България срещу многобройните є врагове, славяни и неславяни“, пише Барбар. „Не съм имал за цел никого да хваля, нито някого да коря и фактите нека говорят сами за себе си. Без никакви изменения, така, както си бяха, описвам хората и действията им. Нека от описаната наивност, неподготвеност или зла воля почерпят поуки бъдещите дейци, ако може да им послужи за това моята книга. Но нека бъдат всякога възхвалявани и нека се запази завинаги светла и чиста паметта на ония, които доблестно и самоотвержено отстояха докрай на своите постове.“
