Неведнъж сме ви разказвали за бойните подвизи на Девета Плевенска пехотна дивизия и нейния командир ген. Владимир Вазов. Днес ще ви представим една по-различна случка, предадена ни в автобиографичните бележки на самия генерал. Тя се разиграва след Първата световна война, когато в страната настъпват политически промени и остри междуособици, а довчерашните герои от фронта са отритнати от новата земеделска власт.
В следващите редове ще откриете, че вместо да се осланя на поговорката „Преклонена главица, сабя не я сече“ в тези така трудни времена, ген. Вазов повече от всякога чувства, че трябва да изпълни патриотичния си дълг и да отстоява принципите си. Приятно четене!
Дневникът на ген. Владимир Вазов може да намерите тук.
След уволнението ми в запаса бях избран за пръв председател на нововъзобновения Съюз на запасните офицери в България. На тоя почетен пост стоях почти 10 години. Съюзът на запасните офицери изигра голяма и благотворна роля.
Поради нещастния изход на войната бяха настъпили упадък на духа, отчаяние и апатия. Дружбашите вилнееха и тероризираха гражданството, а и побеснелите комунисти готвеха своите пъклени планове. В тия трудни за България времена Съюзът на запасните офицери с родолюбива дейност, позиви, сказки и други такива будеше надеждите и духа на населението, внушаваше вяра в бъдещето, съветваше, окуражаваше. Със своята войнишка сплотеност съюзът бе истинска опора за гражданството.
А за да се види какво ставаше тогава, нека да съобщя следния случай от дружбашкото управление – за гласуването с черни бюлетини. През 1922 г. изборите за народни представители се произведоха с бели и черни бюлетини, т. е. който избирател гласува за правителството (Стамболийски), ще пусне в урната бяла бюлетина, а който иска да гласува за опозицията – ще пусне черна бюлетина. Това бе наредено така, за да се сплашат избирателите, защото лесно се познаваше кой гласува с черна бюлетина, т. е. за опозицията.
Аз, вече свободен гражданин, гласувах в училище „Априлов“, гдето подадох черна бюлетина. На излизане от училището се запътих към изхода на улица „Шипка“. Тук бяха се натрупали множество граждани, едни вече гласували, а други – ще гласуват. Като доближих до изхода, чу се голям тропот от конници, идещи откъм храма „Св. Александър Невски“, които препускаха по улица „Шипка“, и като достигнаха до дворската врата на училище „Априлов“, спряха се там. Водач им бе столичният кмет Крум Попов. Тези конници, въоръжени със сопи и дълги бичове, били общински служители (пожарникари и др.). От препускането по калната улица лицата им бяха покрити с кал, а очите им – от дългото пиянство – кървясали. Тая конна шайка много ми напомняше свирепите северноамерикански индианци, които нападат своите врагове.
Като обърна шайката си с лице към събраните граждани, Крум Попов със зла усмивка запита с висок глас: „Е, как отиват изборите? Има ли измежду вас някоя черна душа да е гласувал с черна бюлетина?“
Присъстващите граждани, смутени, мълчаха. Тогава излязох напред, вдигнах високо ръка и извиках: „Аз гласувах с черна бюлетина!“ Раздаде се страшен рев „Дръжте го!“ и веднага няколко конници с вдигнати бичове и сопи ме заобиколиха. Но аз запазих пълно хладнокръвие, не се помръднах от мястото си, а само упорито ги гледах в очите. Нови викове: „Дръжте го тоя предател!“ Конските муцуни почти се допираха до лицето ми, сопите вдигнати над главата ми, готови всеки миг да се стоварят върху нея. Но тая глава не помръдва, не дава никакъв знак, че се страхува. Само така може да се обясни защо още никой не ме удря. По едно време някой от шайкаджиите извика: „Той е полковник!“ Нови зверски викове: „Той сигурно е крал от войнишкия хляб!“ Но аз ги гледам право в очите и само казах: „Нищо не съм крал.“
Доближава се до мене един млад човек, гражданин, и ми пошепва: „Бягайте.“ Но аз не побягнах, а стоя. Това мъчително положение продължи доста, виковете и псувните не преставаха, но никой не посяга пръв да ме удари. Само един дружбаш, който е бил зад мене между гражданите, ме ритна силно зад десния крак и веднага се мушна и избяга назад.
Гледайки ги непрестанно в очите, започнах бавно да се измествам по бордюра на тротоара (самият тротоар бе натрупан с каменни паважни блокчета), минах полека покрай главите на редицата коне, под издигнатите бичове, и излязох вън от шайката. Там видях един стражар и му казвам: „Какво е това безобразие?“ Той мълчи и плахо гледа в земята.
Като дочуха, че говоря на стражаря, отново се раздадоха викове: „Дръжте го, той си позволява да говори!“ Конете се размърдаха в безпорядък, обаче шайката не се спусна да ме преследва. Като наближих до къщата на генерал Кирил Ботев, събрани там граждани ме запитаха: „Какво става там при училището?“ – „Правим свободни избори“ – отговорих аз. През тези грозни дни на безправие Съюзът на запасните офицери неуморно вършеше своята патриотична работа без колебание и без страх.
При злодейския комунистически атентат в катедралния храм „Св. Неделя“ през 1925 г. аз бях зле ранен в главата, а очите ми – повредени. Даде Господ, та оздравях, и лоши последствия няма.
