Годината 1453-а и превземането на Константинопол бележат края на Балканската игра на тронове – вековното съперничество между владетелските династии на Българското царство, Сръбското кралство и Византийската империя. Иронията на съдбата обаче предопределила победителя в това съревнование за власт да не бъде никой от участниците. Надиграни в собствената си битка, България, Сърбия и Византия, се превръщат единствено в свидетели на залеза на своето могъщество и възхода на една нова империя, чиято роля подценяват до момента, в който за противодействие вече е твърде късно.

Държавата на османците, наследила политическата роля на Селджукския султанат в Мала Азия, успешно използва междуособиците и честите конфликти между главните политически играчи на Балканския полуостров, за да се вклини на неговата територия и да изчака момента, в който вече никой от тях не е в състояние да противостои на османците самостоятелно. Макар опити за коалиция да са проведени, те не довеждат до желания резултат. Така, превърнати в марионетки на новата сила на полуострова, балканските владетели са принудени често да участват в походите на „изконния враг, всеки успех на който, намаляваше нашата собствена сила“, както тъжно отбелязва император Йоан VIII.

Идеята за завладяването на Константонопол била естественият завършек на процеса по формирането на имперските амбиции на османския султанат и всъщност присъствала в плановете на османските владетели още преди края на XIV в. По това време обаче те не разполагали с нужната обсадна техника, нито с достатъчно ефективен флот, с който да изпълнят подобна задача. На този етап имало количествено натрупване на опит от страна на османските военачалници в конфронтацията с подобна крепост и те се ограничавали само до опознаване на военните способи на врага и здравината на укрепленията му. Както е добре известно, уникалното разположение на византийската столица обричало на неуспех всеки опит за нейното превземане, провеждан единствено по суша.

В средата на XV в. османската държава вече разполагала със значителни ресурси и привидно неизчерпаем човешки приток на рекрути от Мала Азия, които, по думите на турския хронист от XVI в. Мехмед Нешри, „нетърпеливо очаквали възможността да участват в битка за правата вяра“. До този момент изиграването на картата с религиозната война вършела отлична работа за османските държавници и продължаването на тази политика подпомагала финалната цел за асимилиране на византийското ойкумене и предявяване на претенции за наследството на погубената от тях Източна Римска империя. Така пред шахматната дъска, на която се решавала съдбата на Балканите, застанали османският султан Мехмед II и последният византийски император Константин XI Драгаш Палеолог. Но докато турският владетел имал изобилие от фигури, които да жертва на бойното поле, ромейският василевс разполагал с лимитирани ресурси и малобройни поддръжници. Преди да пристъпим към развоя на тяхната смъртоносна схватка обаче, трябва да се запознаем с качествата, недостатъците и предимствата на двамата владетели, за да си дадем по-добра представа за начина им на действие.

Константин XI, последният римски император, водел родословието си от най-могъщите фамилии, управлявали Балканите през периода на късното Средновековие – Палеолози, Комнини, Кантакузини, Асеневци, Шишмановци, Срацимировци и Неманичи. Представян е в повечето западни и балкански извори като образец за смелост, мъжество, доблест и християнско благородство. Подобен образ е живо изрисуван от редица хронисти от периода, като Нестор Искандер и историка Сфранцес. На перото на последния се приписва и една запазена емоционална реч, която ромейският василевс държи пред събраното константинополско множество в навечерието на финалната атака на османците срещу византийската столица:

Благородни трибуни и стратези, храбри войници и чест, и лоялни мои поданици! Часът дойде! Врагът на вярата ни иска да ни сломи по суша и море! Със цялата си сила неговите адски обсадни машини бълват залпове, както змията пръска своята отрова. Неговите войски искат да ни погълнат като свирепи лъвове! Затова аз ви приканвам и ви моля да се биете, както никога досега, със смели души срещу врага на вярата ни! Поверявам ви защитата на моя велик и благороден град, Царицата на градовете и самата наша родина!…

Макар и с несъмнен драматичен патос, похватите използвани в това послание, очебийно се разминават с терминологията, използвана по времето на Сфранцез, което и ни кара да заключим, че вероятно става дума за по-късна интерпретация на събитията от XVII-XVIII в.

Що се отнася до опонента на ромейския василевс в биката за Константинопол – Мехмед II, неговата историографска оценка е силно поляризирана спрямо описващия я извор. Френският историограф Никола Ватен приписва на личността на османския султан, като ключови и определящи елементи, жаждата за завоевания и вкуса към сражения. Любовта на Мехмед към опиата на войната е засвидетелствана и в трудовете на Мехмед Нешри и Нестор Искандер. Самият Искандер, който е насила помюсюлманчен руснак, описва османския предводител като абсолютно незаинтересован от живота на войниците си, дотолкова, доколкото със своята смърт те изпълняват поставените от него цели. С тази максима – „Целта оправдава средствата“, Мехмед, постига победите си винаги с цената на огромни човешки жертви, които обаче далеч не го обезпокоявали. В османските извори от периода, османският владетел е представян като мъж с впечатляваща физика, безкомпромисен нрав и отличен стратегически усет. Още преди възшествието си на престола Мехмед се занимава с изучаването на балкански исторически текстове, чрез които вероятно се е опитвал да опознае бъдещите си противници.

И така, след като дадохме бегла представа за главните действащи лица, е време да преминем към разгръщането им на стратегическата карта на Балканите. С възкачването си на османския престол през 1451 г., Мехмед бил все по-обсебен от мисълта, че съществуването на една дребна търговска държава, каквато била Византия в средата на XV в., в сърцето на неговите територии било вече абсолютно неприемливо. Нейното окончателно присъединяване към турските владения било финалната стъпка, която трябвало да направи към решителното установяване на османския султанат, като доминираща сила на Балканския полуостров, а Константинопол трябвало да се превърне в трофея на неговото завоевание.

Тронът на ромейската власт бил плячката, която много мюсюлмански владетели през вековете, желаели с нестихващ копнеж да придобият, но между техните апетити и наградата им стоели непоклатимите константинополски стени, които от столетия защитавали града на хилядата църкви от завоеватели.

Тяхното преодоляване нямало да бъде лесна задача, затова Мехмед II прекарал следващите две години във внимателно планиране на своите ходове. На първо място той умело играел ролята на неопитен и слаб владетел, който директно ангажираните със задържането на османската заплаха държави – Унгария, Венеция и Византия да подценяват до идването на правилния момент на действие. До настъпването на този момент Мехмед предоставил уверения на своите съперници, че мирните договорки, сключени по времето на неговия предшественик Мурад II ще се спазват. Това успокоило Венеция, Рагуса и генуезците, чиито търговски интереси в региона били техният най-голям приоритет. Константин XI обаче вероятно прозрял през маскарада, който играел Мехмед, тъй като османският владетел методично започнал да затяга обръча около Константинопол и постепенно неутрализирал всички евентуални близки съюзници на империята, които биха могли да изпратят помощ на Константин XI.

С това приключва първото действие на епопеята на последната балканска империя.

ПРОДЪЛЖИ КЪМ ВТОРА ЧАСТ.