Битката при Косово поле (1389 г.) е част от съпротивата на християнските народи, населяващи Балканския полуостров, срещу експанзията на османците. В това кръвопролитно сражение с неясен победител, сръбската армия губи предводителя си княз Лазар и претърпява значителни загуби в жива сила. На османската войска също са нанесени тежки поражения и самият емир Мурад I (1362-1389) намира смъртта си и бива наследен от сина си Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Приятно четене!
Изминали били 18 години от онази мрачна нощ край Черномен, където започнал новият политически ред на Балканите. Нямало ги вече крал Вълкашин и деспот Углеша. Нямало я вече обединената християнска войска.
Османските орди, нахлуващи с хиляди в териториите на някогашните славни християнски царства, сега завзели всички области, преминаващи през известния от Античността Диагонален път – от Одрин през Пловдив, София до Ниш. През 1387 г. паднал и Димитровият град Солун, заедно със силната крепост Верея.
Тракия и Македония също били почти напълно подчинени на султана. На идната 1388 г. Търновското царство на трагичния цар Шишман било жестоко наказано от похода на Али паша. На юг пък, зад дебелите Теодосиеви стени на Константинопол, догарял последният пламък на хилядолетната Източна Римска империя.
Такова било положението на Балканите в края на този съдбоносен XIV в. Всъщност едва ли е имало по тези земи по злощастни и по-героични времена, в които душата на обикновеният човек да е тръпнела в несигурност и страх, но и в кураж и вяра в борбата. Ала историята има своята Немезида за всяка заблуда, за пропилените шансове и за безразсъдното великодушие към завоевателя.
В тази международна обстановка Моравска Сърбия, управлявана от княз Лазар Хребелянович, била единствената достатъчно силна и достатъчно отдалечена държава, да противостои на османските нашественици. През лятото на 1389 г., след като бил разбит от сърбите веднъж край Плочник (1387г.), султан Мурад I „Богоподобни“ се отправил на решителен поход срещу княз Лазар. Двете армии решили да си дадат сражение на Косово поле, в сърцето на семейното владение на Хребеляновичи. Иван Божилов и Васил Гюзелев пишат за важността на сражението:
„Битката на Косово поле (15 юни 1389 г.) не само оставила трайни дири в историческата памет и в епоса на сръбския народ, но открила пътя за следващия, последен етап от турското овладяване на Балканския полуостров.“
От едната страна стоeли силите на княза. Лазар, опитен пълководец, а и авторитетен държавник, ясно съзнавал, че битката е решаваща за бъдещето на сръбската държава. Тя щяла да бъде последната надежда на християните да се справят с нашественика.
От другата страна Мурад I не можел повече да пренебрегва западния фронт на Балканите, защото забавянето му би дало време на християнските сили да се консолидират отново и да се надигнат.
Изворите за числеността на армиите и самото протичане на битката са оскъдни. Предполага се, че османската войска наброявала от 27 000 до 40 000 души, от които 2000 еничари, 2500 елитна конница на султана, 6000 спахии и голямо
число азапи и акънджии.
Армията на Лазар била значително по-малка и според историците наброявала между 12 000 и 30 000 войници. На помощ на сръбския княз дошли Вук Бранкович, владетел на Косовската област и Владко Вукович от името на Босненския цар Твъртко. Княз Лазар бил подкрепен и от известен брой рицари-хоспиталиери, предвождани от хърватския рицар Йоан Палестински.
Какво било поведението на българите по времето на този решителен сблъсък? И преди всичко на цар Иван Шишман, който бил и зет на княз Лазар? Безспорно, българите гледали с огромна надежда към Косово, защото една победа на сърбите
можела да промени значително военната и политическата картина на полуострова.
Османският историк Нешри два пъти посочва българи сред участниците в Косовската битка без да уточнява обаче дали тези българи били изпратени от Търново (или може би от Видин?) и какъв бил техният брой.
Как били разположени армиите? Центърът на османците бил воден лично от султана, докато двамата му синове Баязид и Якуб поели десния и левия фланг. 1000 стрелци били разположени по крилата, подкрепени от азапи и акънджии; изнесени най-отпред били еничарите, зад които се позиционирал самият Мурад, заедно с конницата си.
Сръбските войски били водени в центъра лично от княз Лазар, докато десния и левия фланг повели Вук и Владко.Тежката конница била изведена отпред, подкрепена по фланговете от стрелци. Битката била една от най-кръвопролитните за времето си.
Първоначално сръбската конница успяла да пробие левия фланг на османците, воден от Якуб, но не постигнала нищо на десния флан, воден Баязид и срещу центъра. След тази атака дошъл ред на османската лека пехота и конница да контраатакуват. Техният успех бил значителен.
Лесно подвижните леки турски части успели да елиминират острието на сърбите – тежката конница. В центъра князът успял да отблъсне османските атаки, докато Владко Вукович нанесъл значителни загуби на фланга, воден от Баязид.
В хода на сражението обаче Лазар бил пленен и по-късно убит. Сръбският център, отчаян по загубата на княза, се прекършил. В трагичността на положението един от сръбските велможи – Милош Обилич, преструвайки се, че е дезертирал от християнската армия, се домогнал да шатрата на султана и го посякъл.
След покушението Милош бил убит на място от мечовете на султанската охрана. Така и двамата владетели намирали смъртта си, а битката останала без ясен победител. Въпреки това тя се оказала по-пагубна за сърбите, тъй като последните им воини намерили смъртта си на Косово поле, докато османците все още разполагали с неизчерпаеми ресурси на изток.
В следващите няколко години сръбските владетели един по един признали върховенството на султана, трите български държави били покорени, а Византийската империя била заличена завинаги в 1453 г.
Що се отнася до мъченически намерилият смъртта си княз Лазар, неговото тяло било погребано в манастира Ресавица, а след това той бил канонизиран за светец. В народната памет на сърбите Лазар останал като онзи славен Христов воин, който умрял за свободата и народа си.
Така неговият образ се превръща в това, което са патриарх Евтимий и Константин XI стават за българите и византийците години по късно – християнски мъченик и символ на несъкрушимата надежда, че един ден османският полумесец ще залезе.
