„В историята на българската култура Никола Маринов ще остане като нежен художник на поетични образи, еднакво влюбен в живота и изкуството. Неговите творби заразяват с вложеното в тях топло чувство, с жизнерадостта и духовното богатство на образите, с тихата мечтателност по красивото и благородното у човека, с изяществото – най-после – на своето изпълнение.”
Светлин Босилков
В края на XIX в. България е потънала в „сянката на Ориента”. От минаретата на джамиите се разнася протяжното пение на езана. Мюезините издигат гласовете си към небето. По прашните сукаци се гонят хлапета. Пазарите са изпъстрени с ориенталския блясък на медни съдове, пъстри килими, платове от най-разнообразни материи и цветове. Деца се тълпят покрай бозаджиите, които разливат гъстата напитка от лъскави кани. В такава обстановка се ражда Никола Маринов в Ески Джумая, град известен по онова време с панаира провеждан в началото на месец май.
На 10 юли 1879 г. в семейството на търговеца Марин Христов (по-известен сред съгражданите си като „абаджи Марин”) и съпругата му Симеонка се ражда синът им Никола. Семейството е многолюдно. В дома на абаджи Марин проплакват 11 деца, но само 6 от тях достигат до зряла възраст.
Майката – както е по-известна сред съгражданите си – Монка, е чудесна домакиня. Грижи се с голяма любов за градината, в която рисува с пъстрите цветя, които насажда. Готви превъзходни гозби, грижи се с внимание за възпитанието и отглеждането на децата. Затворена и мълчалива жена с добро сърце, по-късно, когато синовете и си идват от Италия през ваканциите, тя ще се затваря сама в някоя стая, ще нарежда картините и рисунките, които са донесли със себе си и ще се възхищава дълго на талантливите ръце създали живот върху платна и листове хартия.
Татко Марин в младите си години се занимава с абаджийство, от там идва и прякорът му, с който ще се обръщат към него до края на животa му. Необразован, но дарен с природна интелигентност и търговски ум, Марин се превръща в заможен човек. Започва да търгува с добитък, пътува често до Истанбул. От там донася, красиви предмети, съндъци, звънци за животните, чугунена печка, украсена с релефни орнаменти, произведена в Англия. Държи много на доброто възпитание на децата. Кара ги да работят от малки редом с възрастните в дома. Що се отнася до избора на професия на децата си, абаджи Марин дава свобода на желанията им и не налага волята си. Синът му Иван, по-големият брат на Никола Маринов, решава да учи живопис в Кралската художествена академия в Торино. Заминава през 1895 г. само година преди откриването на Държавното Рисувално училище в София.
Любовта на Никола към рисуването се проявява още в ранна детска възраст. Често, когато е бил затварян сам в някоя стая, наказван за извършена пакост, хлапакът рисувал по стените. Когато отраснал, татко Марин му давал да проверява тефтерите със сметките, а той ги изпъвал със рисунки. Съучениците му от прогимназията по-късно ще си спомнят за многобройните скици, които правел. В листовете на Никола оживявали животни, работещи селяни, полски пейзажи.
Започва гимназиалното си обучение във Варна, но не успява да го завърши, тъй като предпочита да скита край морето. Заминава да учи в Разград. Там негов учител по рисуване е чехът Венцеслав Трунечек, който насърчава младото момче да рисува. Скиците и рисунките се увеличават постоянно. Никола рисува неуморно, все така вдъхновен от заобикалящата го среда.
През есента на 1898 г. Никола заминава за Торино. Картините, които Иван донася от Италия през ваканциите, книгите с репродукции, които изпраща, писмата в които описва живота си в Италия, запалват желанието у младия Никола да учи също като брат си в Академията в Торино. Пристигайки в Италия, младият художник попада в една коренно различна среда от тази в която е отраснал. Прашните калдаръми и изпъстрените с цветя селски дворове на Ески Джумая отстъпват място на галериите, музеите, многобройните кафенета и ресторанти, магазини и театри, които предлага европейският град.
От следването му в Торинската Академия не са запазени много произведения, но и малкото от тях свидетелстват за особените му художествени заложби и интерес към портретния жанр. Никола Маринов, също като брат си е ученик на Джакомо Гроссо. В курса на Гроссо, в който той следва, учи и швейцарката Фредерика Мати Данелофер. Младата швейцарка е сред най-талантливите студенти в курса. Между Фредерика и Никола пламва искрена любов. В редица картини на Маринов по-късно ще се появява красивият и образ. Двамата с Никола сключват брак, обикалят редица европейски градове, но се установяват трайно в България.
Макар и даровита художничка, съпругата на Никола избира грижата за дома пред изкуството, давайки възможност на съпруга си да се отдаде изцяло на рисуването. Интелигентна жена с добро образование Фредерика владее английски, немски, френски и италиански език, свири на пиано. Установявайки се в София, започва да дава уроци по пиано и чужди езици, лекторка е в Софийския универститет, в Италианското училище, в Музикалната академия. През това време съпругът и рисува усилено. Участва в множество изложби и си спечелва име на добър художник. Предпочитана от него техника е акварела. Работи в т. нар. техника „мокро в мокро”.
Рисува с добре напоена с боя четка върху мокрия лист, изкачва да изсъхне и измива нарисуваното до тук. Продължава да полага локвички боя върху мокрия лист. Измива листа с четка и вода и започва да живописва на ново.
По-късно пред свои студенти споделя, че това според него е правилният начин да направиш картина със сложен и дълбок тон. Учи студентите си да не се задоволяват с работа „алла прима”, която има ескизен характер, а да търсят, да „копаят” на дълбоко в цвета, докато постигнат сложни и богати тонове. Между 1921 г. и 1940 г. е професор по живопис в Художествената академия. Студентите, както много от тях го наричат с фамилиарното „бачо Кольо”, обичат и ценят дълбоко своя преподавател. По-късно ще споделят, че бил по-скоро мълчалив човек и трудно се е изразявал, но и малкото думи, които изричал, били пропити с дълбок смисъл.
„Първо ще моделираш с въглен. После ще моделираш с акварел и ако щеш с темпера – да ти стане всичко ясно и чак тогава ще дойдеш до маслените бои. Тогава ще знаеш как да обобщиш, къде да подчертаеш. Темпераментно изградена картина, която почива върху знания и истина, можеш да създадеш само ако имаш здрава основа…”
Така говори на учениците си Никола Маринов. Негови студенти са художници, като Дечко Узунов, Илия Петров, Илия Бешков.
През 1932 г. Маринов е съкратен от Академията. Цялата културна общност и студенти издига глас на протест. Стефан Митов пише статия в защита на Никола, която публикува във в. „Литературен глас”. Пламенната защита на толкова много хора дава резултат и не след дълго Никола Маринов е върнат на работа и дори назначен за директор на Академията между 1935 – 1937 г.
Освен виртуозен акварелист и дъгогодишен преподавател, Никола Маринов работи и в областта на монументалните изкуства. Участва в екипа от художници, които рисуват стенописите в храм-паметника „Александър Невски” и създава проекта за мозаечната икона на Св. Петка поставена на една от външните врати на храма.
След живот от 69 години, по-голямата част от които изпълнени с творчество, Никола Маринов приключва земния си път. Умира на 16-ти декември 1948 г. в София.
