Македонските българи – мъченици на сръбския терор

Четиринадесет години от победата на Съглашението в Първата световна война вече са отминали. Начертани са нови граници без оглед на етническата принадлежност на населението в големи области на Европа. Сключени са редица договори за спазване правата на етническите малцинства, чиято съдба е да бъдат под властта на държавите победителки. Годината е 1933 – един голям френски писател и общественик, голям приятел на сръбския народ, закърмен и убеден в идеалите на свободата, равенството и братството предприема обиколка из Балканите, за да види с очите си осъществените идеали на Френската република.

Една от спирките на Анри Пози е София. По това време усилено се говори, че Кралството на сърбите, хърватите и словенците се готви да окупира България. Пози се разхожда в близост до църквата „Света София“ и гроба на Иван Вазов. Ненадейно го спира възрастен мъж, православен свещеник и посочва гроба на народния поет.

– Ако те направят това, господине, самите камъни, костите на нашите мъртви синове ще се вдигнат, за да ги прогонят!

Пътешествието на мосю Пози ще го сблъска с истинското положение на Балканите, ще разтърси из основи представите му за безчовечност и беззаконие и ще го накара да напише ужасяващия разказ за съдбата на българите под сръбска власт в Македония – „Войната се връща“. Идеалите на Френската република, заради които според него сърби и французи се бият през годините на Първата световна война, се оказват илюзия.

В името на историческата истина смятаме, че е редно широк кръг от българи да се докосне до изпълнените с болка страници на тази книга, запечатала завинаги страданието на тези, които бяха убивани, изнасилвани, осакатявани, измъчвани и унижавани, само защото са българи.

Сърбите са на страната на Съглашението в Голямата война. Този факт ги прави изключително неотстъпчиви при определянето на новите граници. Така  Сърбия разбира победата си. Границата е прекарана през села, от едната страна на улицата къщите са в Сърбия, от другата – в България. Границата е прекарана дори през къщи – едната стая в Сърбия, другата – в България. Границата е прекарана дори през гробове – едната част в Сърбия, другата – в България. Но дори това не стига –страхът на сърбите от България е толкова голям, че с ангария на българското население е изградена огромна телена ограда, а зад оградата – бункери, картечни гнезда, постове, вълчи ями. Вълчи ями са изкопани и направо в гробовете. Български майки с черни забрадки коленичат пред оградата, за да се помолят за душите на децата си.

Семейства остават разделени – дете от майка, брат от сестра, мъж от жена. Сърбите стрелят „на месо“ по всеки, който се приближи до оградата. През август 1931 година дванадесетгодишно българско момиченце отива до телената мрежа да помаха на майка си – родителите му са избягали в България преди шест години. В момента, в който малкото момиче радостно поздравява майка си, сръбска картечница го убива на място. Тялото на детето е оставено четири дни в 40 градусова жега, никой не смее да отиде и да го погребе по християнски.

В София Анри Пози се среща с доктор Константин Станишев, председател на Националния комитет на Съюза на македонските благотворителни братства, който информира французина за следните събития:

„В Сушица, един хълм между Скопие и Велес, Райна Недева, Мияна Танева, Виктория Андреева, Васа Митрева отказват да издадат къде са избягали мъжете им и са бити от сръбските стражари, а части от телата им са залети с газ и запалени. Миладина Тачева, 16-годишно момиче от село Добрево, е осъдена затова, че е пяла българска песен. Съблечена е гола и бита с камшик, след което е изнасилена от седем сръбски стражари. В Качаник Ефтим Атанасов, обвинен, че е укривал дейци на ВМРО, е бит и разпънат на кръст. В Ястремник Константин Дамянов, Иван Ангелов, Георги Стойчев, Илинка Иванчева, Мита Димитриева, Мирса Велинова са бити до смърт пред всички свои съселяни, след като са обвинени в помагачество на ВМРО. Това се случва в присъствието на злодея Жика Лазич, тогава началник на Обществената безопасност във Вардарска Бановина, след това заради „заслугите“ си той става министър на вътрешните работи на кралството.“

И завършва със следния скръбен, риторичен въпрос:

„Как би нарекла Вашата, френската общественост, подобни деяния, ако бяха извършени по време на немската окупация на Елзас и Лотарингия?“

Изнесените от д-р Станишев факти се потвърждават по време на обиколката на французина в Македония от очевидци. На територията на днешна Македония Пози обикаля и получава преки впечатления от управлението на Вардарска бановина, както е наречена тази част от Кралството на сърбите, хърватите и словенците. Напълно наясно с българския характер на населението в областта, сърбите изпращат най-жестоките свои администратори и полицаи. В областта е концентрирана значителна военна сила, изпратени са сръбски духовници. Военните гробища на българските войници са заличени и поругани, затворени са българските училища, надписите на български в църквите са заличени, прогонено е българското духовенство, унищожено е голямо по обем материално и културно богатство.

Българският език е забранен под страх от най-строго наказание. На българите не е разрешено да носят имената си – наложено им е да сложат сръбски окончания на фамилиите си.

Анри Пози описва и следната случка в Битоля. В центъра на града, той се разхожда, когато чува викове и писъци от близко училище. То се намира на сто метра от полицейски участък в града. Шест момчета са завързани на чиновете, а учителите им сърби ги ритат и бият с линията. Момчетата плачат от болка, а учителите крещят:

– Мръсен българин! Македонска свиня! Аз ще те науча сръбски!

При друг случай малко момиченце е обвинено, че говори с другарчето си на български и е бито, докато кръстът и краката му се покрият с рани. Родителите му са предупредени, че ако детето им отсъства от училище наказанието ще се повтори. Ето думите на бащата на това момиче към Пози:

„Господине, Вие видяхте как се отнасят с нашите деца. Това, което правят с децата, го правят с всички. Една македонка, която влиза в полицейското бюро или жандармерина, я посрещат като проститутка; един тър­говец – македонец, който дава на кредит на сръбски чиновник, не получава никога парите си и ако рекламира вземането си, той е предварително разорен; нашите селяни се огъват под тежестта на данъците и ако закъснеят с един ден в плащането им, те биват изх­върлени на улицата.“

Може би най-разтърсващата част от разказа на Пози е, че част от настанените в Македония сръбски полицаи и жандармеристи не са женени. Мнозина от българските мъже са се присъединили към ВМРО и жените им са сами. Сърбите просто си харесват  останали сами българки, а при отговора им, че вече са омъжени, сръбски свещеници им обявяват, че вече са разведени. След това започват да ги бият, докато се съгласят да се омъжат за сърбите.

Няколко години след една такава случка, Анри Пози минава през едно такова село и вижда как българката, насила омъжена за сърбин, гледа сина си от този брак как играе на улицата. Тя е много нежна с момчето, въпреки  обстоятелствата. Спътникът на французина го осведомява какво се е случило с тази жена. Той, с помощта на спътника си, и разказва за учудването си от тази нежност. Загледана право напред, сякаш без да го чува и вижда, загадъчно усмихната, гордата българка отговаря така:

– Кажете му, че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз, жива или мъртва, в деня на нашето освобождение, да насоча там, където трябва, куршума на неговата пушка.

Всеки опит на българите да отстояват честта на личността си, на семействата си, почти винаги завършва с мъчения или смърт. В Скопие вуйчо спасил 17-годишната си племенница от ръцете на сръбски полицейски началник, изчезва безследно – хвърлен е във Вардар, след като е застрелян в корема. Приятелката на момичето, която помага на вуйчото, е измъчвана дни наред от сърбите. Българите в Македония са подложени на варварски режим, нямащ нищо общо с човешките ценности и морал. Те са превърнати в безправни  хора, в жертви на сръбския произвол. Излишно е да се споменава, че за тези жестокости няма съдебни разследвания, съдени и осъдени. Човешкият живот в Македония под сръбска власт се живее по милостта на „православните“ сърби.

Сръбската власт среща мъжествен отпор от страна на ВМРО. Под ръководството на Тодор Александров и Иван (Ванчо) Михайлов организацията се превръща в защитник на българите в Македония.Чети се промъкват през телената ограда, извършват нападения и атентати, сражават се срещу многобройните сръбски потери. Атентатори извършват нападения и убиват мъчители на българския народ – достатъчно е да споменем Мара Бунева, която застрелва сръбския прокурор Велимир Прелич на Каменния мост в Скопие на 13 януари 1928 година, за атентата срещу Жика Лазич, прострелян от Иван Момчилов в кабинета на Лазич в Белград на 13 юли същата година. Мнозина от българските четници загиват в борбата. Заловените са  измъчвани по най-жесток начин и убивани без съд и присъда.

„Войната се връща“ съдържа следните думи на един истински европеец:

„И аз заявявам, аз, французинът, който дълбоко обича Сърбия и който достатъчно го е доказал в течение на двадесет години – заявявам с чувството, че моята преценка изразява много по-малко, отколкото е в действителност, че хората, които представляват днес в Македония настоящите господари на Югославия, които са чиновници, съдии, свещеници или полицаи, петнят своята страна.“

И още:

„Материално и морално поробените са подтиснати, ограбвани, измъчвани извън всякаква представа. Никаква възможност за тях да потърсят правосъдие, никаква помощ, никакво покровителство за никого, каквото и да бъде социалното му положение, полът му, възрастта му. В Македония конфискуват, затварят, измъчват, убиват легално, систематично, спокойно, жестоко.“

„Войната се връща“ е издадена през 1934 година, в Европа излиза и под името „Black hand over Europe“. Заради книгата си Анри Пози е осъден на 20 години затвор от сръбски съд. Книгата е леден душ за всеки нормален човек, независимо националността му. Кръвта в жилите леденее и косите настръхват, докато човек я чете. Поклон пред мъчениците на българщината в Македония.