Въпросът за появата на името „Левски“ винаги е будел интерес у изследователите на Апостола и поколенията след епохата на великия революционер. В свидетелства на съвременници, както и в по-късни спомени, съществуват различни версии.
Едни твърдят, че му е дадено в Първата българска легия през 1862 година, както и че това е станало по време на учителстването му в село Еникьой в Северна Добруджа през 1867-а или пък във Втората българска легия през 1868 година. Съществуват и версии, че е получил това име в Карлово още в детските си години и че самият той се е кръстил така.
Темата за познанието на името „Левски“ е толкова богата, колкото е пъстра палитрата от битието и характера на Апостола. Днес 180 години след неговото раждане ние търсим, изучаваме и се питаме кой е Левски? Колко са неговите лица и имена?
В конспиративната си революционно-организаторска дейност Апостола си служи с разноименни псевдоними, от които до наши дни са известни около 25. Той сам подбира и често променя тези имена съобразно историческата обстановка и нуждите на революционното дело. Наред с псевдонимите трябва да отбележим, че той има три официални имена: гражданското (кръщелно), монашеско и историческо.
На всички ни е известно, че гражданското е Васил. Кръстен е на дядо си, баща на майка му. През 1858 година, на 24 ноември, денят на Света Екатерина, в сопотския мъжки манастир „Свети Спас“ той се покалугерява и приема монашеското име Игнатий. Четири години след това, по време на Първата легия в Белград, той получава историческото си име „Лъвский“ – „Левски“ – Васил Дякон Левски“ – „Васил Левский“, чийто кръстник е Георги Стойков Раковски.
За името „Лъвский – Левски“ и това кога и при какви обстоятелства е възникнало съществуват най-много спорове.
Захари Стоянов предполага, че Левски е получил историческото си име като учител в село Еникьой по време на надскачане, при което заради неговата „лъвска крачка“, хората го нарекли „Левски“. Редица привърженици на тази теория цитират Манчо Джуджев, учител по онова време в село Зибил, което е съседно на село Еникьой. Въпросният Манчо е записал следния стих: „Дяконе Василе, Левски тя кръстихме, когато нии тогас от Еникьой в Конгас, като прескочи хаджи Герговата мааза.“
Въпросният цитат датира от 1868 година, което поражда голяма въпросителна, тъй като Васил не даскалува по това време, а е в Белград, във Втората легия. От юни до края на годината пък е в Румъния. Теорията за името „Левски“ през 1868 година тотално пропада от факта, че в наследство ни е оставено писмо на Апостола до Раковски от 7 ноември 1866 година, което Васил подписва „Д. И. Левъскый“ (Дякон Игнатий Левъскый).
От спомените на Христо Иванов Книговезеца, другар на Левски от Първата легия, черпим информацията, че Апостола е получил историческото си име по време на сблъсък между българите и турски гарнизон край Белградската крепост през юни 1862 година. Книговезеца пише:
„В сражението Левски и Караджата са фърлиха с голи ножове в Байръклъ джамия,защото турците раниха двама от легията. И като влязоха Левски и Караджата в джамията, тоз час турците се предадоха. Тогава нашите хора нарекоха двамата лъвове.“
Описаното от Книговезеца допълва теорията, че Левски е получил историческото си име по време на Първата легия в Белград, докато обстоятелствата за това будят спор, тъй като името „Левски“ остава в историята само за Дякона, а не и за Караджата.
Към Втората легия ни отправя Стоян Заимов, който посочва в своята кратка биография за Васил Левски, написана в 1895 година, че по времето на Втората българска легия при една разходка край околностите на Белград, в която участвали Георги Раковски и Любен Каравелов, Дяконът прескочил един ров. Каравелов, удивен от скока, плеснал с ръце и казал: „Това се казва скок на нубийски лъв!“. Раковски продължил: „От сега нататък Василя ще наричаме Дякон Лъв Нубийски“.
Съмненията в историческата достоверност на тази история идват от факта, че по време на описаните от Заимов събития, Раковски лежи тежко болен в Румъния и скоро умира. Каравелов пък не е взимал участие в делата на Втората българска легия и се среща с Левски за първи път през есента на 1869 година в Букурещ. Има и още един аргумент, оспорващ възможността „лъвският скок“ и последвалият го прякор да са се случили в 1867 година: съществуването на споменатото писмо, в което името Левски е документирано още в края на 1866 година.
В документа, изпратен на 7 ноември 1866 година, подписалият се като „Д. И. Левъскый”, поздравява господин Раковски „от страната на отец Натанаил“. Подписът, няма съмнение, че трябва да се чете: Дякон Игнатий Левъскый. Вероятно обаче не става дума за оригинален автограф, защото според графоложката експертиза, писмото не е писано лично от Левски.
Интересни мисли за прозвището „Левски“ през 1940 година изказва Иван Стойчев, който интерпретирайки теориите за това Апостола сам да се е кръстил с историческото си прозвище задава въпроса: „Как този скромен човек е взел псевдонима „Левски“? Няма ли противоречие в самата същина на неговия духовен образ?“
Доверявайки се на казаното от Христо Иванов – Големия за извезаните лъвове, Стойчев допуска, че „… ако Левски е извезал образа на лъв на своя елек в 1862 година, това е, защото е смятал, че си създава свещена българска одежда…“ А когато поради тази особеност на дрехата неговите другари от Легията започват да го наричат „Левски“, „… това ще го е накарало да се замисли да усвои ли този псевдоним (в онази епоха прекръщаванията и условните имена бяха чест и дори необходими сред революционерите) (…) Като се вникне дълбоко в духа, който ръководеше Левски, той е понесъл това прозвище далеч от всяко чувство на самовеличие, а като израз на неговата всеотдайност на България, чийто символ, както се знае, беше лъвското изображение…“
Основателно Стойчев прави паралел с приемането на ново име от монасите. Възприемайки името, с което ще остане в историята, „… той е постъпил като революционен монах, обречен на жертва на България. Той не е могъл да приеме и носи прозвището „Левски“, освен като едно алегорично подчертаване, че той е вече „Васил Български“, т.е. принадлежащ само на България, което се е прикривало, по тактически съображения, зад името на българския символ – лъва.“
Не трябва да пропускаме и казаното от Стефан Каракостов, че Левски „… сам се е нарекъл така (…), като взел думата „Левски“ от поезията на Добри Чинтулов и по-специално от стихотворението „Българи юнаци“, където се срещат следните стихове:
О, лев! Събуди се
от дълбоки сън,
силно провикни се
от Балкана вън.
Левски глас вика нас,
турски глас бяга от нас…“
Стиховете на Чинтулов са били разпространявани най-често като ръкописни текстове, приспособявани са към популярни мелодии, нерядко са били възприемани като народни песни. Атанас Илиев, учител на Левски в Стара Загора през 1855 – 1856 година, е сред почитателите на Чинтуловата поезия. Найден Геров, съученик на Чинтулов от Одеса, прочувствено разказва как е чел неговите стихове на хълма Трапезица в Търново, включително „Възпоменание“ – стихотворението, преписано в известното тефтерче на Левски.
Тъй като появата на името „Левски“ става във времето на Първата българска легия, не бива да пропускаме образа на лъва в „Горски пътник“ на Раковски – революционната „библия“ на поколението на Левски:
„Златна, зелена, светла хоръгва
с една страна: „Свобода или смърт!!!“
страшни вид лъвов изобразява,
с друга страна „Бог с нами напред!!!“
Излагайки тази поредица от теории, трябва да обърнем внимание на някои обстоятелства. Въпреки че е най-разпространено, мнението за „левския скок“ трябва да бъде разгледано и като вероятна по-късна интерпретация, подета в литературата. Това не означава, че Раковски не е оценил въпросния скок като „лъвски“. Казаното обаче може да се тълкува и по друг начин – не като акт на „кръщаване“, а като одобрение за името, което младият революционер вече е носел.
Трябва да си зададем и въпроса защо да не е възможно Левски сам да е избрал своето ново име? Встрани от всякакво оспорване на присъщата на Апостола скромност и отказ от суета и самолюбие. Тук става дума за достойнство и чувство за мисия. Самият той ще напише няколко години по-късно:
„Аз Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турский и никакъв роб,
същото да гледам и на милият си род …“
Под особено внимание трябва да се вземе фактът, че Васил расте в среда, в която чувството за християнска нравственост, чест и достойнство са основополагащи. Такива са нравите и разбиранията в неговото семейство, както и сред хората в родния му град и в тогавашното българско общество. Още от дете Левски е държал на своето достойнство и това на другите около него. Неслучайно е реагирал на различни случаи на несправедливост, въставал е срещу грубите нрави и насилието.
Тук трябва да се обърне внимание и че неслучайно през 1858 година е избрано и монашеското му име „Игнатий“. Младият Васил се е спрял умишлено на името на българския новомъченик св. Игнатий Старозагорски, убит от фанатизирани мюсюлмани на 8 октомври 1814 година в Цариград.
В заключение можем да твърдим, че като избира името „Левски“ или пък възприема това прозвище, дадено му от негови другари в Легията, Васил приема названието с чувство за дълг пред своя народ и родина. Поради това е избрал нейния възможно най-горд символ – лъва. В този ред на мисли трябва да добавим и теорията, че ако при името „Левски“ става дума за обичаен прякор, даден от други, бихме имали формата „Лъва“/“Лева“ или „Лъвът“/, „Левът“. Така е при Стефан Караджата, Петър Стоянов Царят, Иван Тодоров Капитана, Никола Барбата и др. В случая обаче имаме форма от рода на фамилните имена, която е на „-ски“.
Ако се обърнем към именната практика, възприета от съвременници на Левски, включително участници в Легията, имаме примерите със Стоил Балкански, Йордан Планински, Герго Капитански, както и това на самия Георги Раковски. Най-логично е Левски да е възприел такъв вариант на име, следвайки именно онова на своя учител в революцията. Аргумент, който допълва възприемането, че Васил Иванов Кунчев е избрал и възприел новото си име – израз на обричането му „… на Отечеството в лето 61-во…“, „… да му служа до смърт и да работя по народната воля…“
Автор: Ивайло Кючуков
