Виктор Варошкин е от хората, които постоянно искат да се развиват. Не търси извинение за неуспехите извън себе си. Не се предава пред изпитанията, които му предлага животът. Провокира те да се замислиш за смисъла на живота и в същото време може да те накара да се усмихнеш. Най-ценно е посланието му, че щом нещата в чужбина се случват по правилния начин и без него, то той трябва да остане в България, за да се опита да промени това, което е по силите му.
Виктор обича да пише, завършва журналистика, кара колело, тренира спортно катерене и работи като HRS (Helicopter rescue specialist) при полети с хеликоптер. Освен това е инструктор по алпинизъм на малки и големи, а и да не забравя, че той и менторът му Мартин са първите българи, изкачили един от най-труднодостижимите върхове в света – Серо Торе. За всички времена само 100 души са успели да го направят. Обича сладко. Мрази несправедливостта. Скромно споделя, че е първият лицензиран спасител в този тип дейност у нас. Заедно с Мартин Маровски, Григор Вътев и Руслан Вакрилов заснемат двумесечния си престой в Патагония и успяват да създадат впечатляващия филм „Опашката на Дракона“.
От малък Виктор е любител на планините, но чак на 19-годишна възраст се заражда голямата мечта у него, която измества всичко останало – катеренето. То се превръща в начин на живот. „Беше всичко – ставах и заспивах с тази мисъл, тренирах непрестанно. Взе ми всичко останало. Марто – моят ментор и партнъор в експедициите видя искрата и потенциала у мен и ми помогна“, споделя той. Отговорът му роди любопитството у мен дали в този спорт има процент талант. „Определено, физиката на някои хора предразполага да се занимават със спортно катерене (в зала). А в алпинизма има и чисто психологически аспект – устойчива психика. Всеки алпинист е луд по рождение и това помага до някаква степен“, продължава разказа си той.
Позволявам си да прекъсна събеседника си. Уточняваме, че самият той не трябва да се дели от „лудите“, „хората извън системата“. „Има една критична фаза в катеренето, която се нарича геройски период – първите 3 години. Характерно е за всеки човек, че се хвърля без да разбира. Действа само с кораво сърце, без да има опит и умения . Ако го преживееш, след това се умира по-трудно“, разказва Виктор.
Изминават три трудни секунди, в които животното, което оцелява, и човекът, който се осъществява, претърпяват сблъсък от обратната страна на лицето ми.
В алпинизма смъртта е нещо очаквано. Губиш приятели, върховете не оставят алпинистите да остареят. Ти си на косъм от нея във всеки един момент. Виктор обаче не се поддава на страха:
„Докато се подготвяхме в Алпите (за изкачването на Серо Торе) имахме много сериозни проблеми. Руслан не се беше климатизирал, халюцинираше от недостиг на въздух. Беше нощ, имаше буря. Ние знаехме, че не можем да го оставим. Бяхме на едно скално ребро и виждахме, че на 1 км от нас падаха мълнии. Покрай нас имаше само скали. Няма къде да се скриеш и ако бурята мине, всички железа по нас можеха да светнат. Беше гадно. Важен урок за нас, че наистина може да разчитаме един на друг. Носихме го до върха на двете си рамена. Тогава се питаш защо съм тук, какво правя?Ако не се движиш, ще умреш, но се размина и този път.“
Бях достатъчно мачкан от тази планина. Отивам да си прибера мечтите от върха.
И така мечтата Серо Торе се превръща постепенно в реалност. Върхът, който не приема всеки. Само най-добрите от най-добрите катерачи са правили опити да преодолеят четирите вертикалните гранитни стени, които го обграждат. Да постигнат „невъзможното“ , екипът от четирите момчета подготвя експедицията си около година, а самото катерене продължава 2 месеца: „Мечта на всеки алпинист. Трихилядникът се смята за един от най-красивите върхове в света и същевременно за един от технически най-трудните. Няма лесен достъп до него, например на Еверест са се качили над 8 хил. души, а за да достигнеш Серо Торе трябва да си много добър в техничния алпинизъм. Не е достатъчно да можеш да ходиш и да имаш височина поносимост. Височинният алпинизъм се практикува доста често от ултрамаратонци, а не от алпинисти. Едно такова изкачване е кулминация на дългогодишни усилия и опит. Не може просто да решиш и да се подготвиш в рамките на една година.“
В тези месеци на борба със себе си, момчетата успяват да заснемат кадрите за филма „Опашката на дракона“, който вече може да се похвали с две премиери. Всеки един от тях снима с малка камера, докато се катерят, но не крият, че в най-критичните моменти никой не мисли за снимане, а как да оцелее. Освен голяма сума пари за една такава смъртоносна мисия са необходими най-вече подкрепа от семейството и доверие в екипа: „Доверие! Твоят живот зависи от техния. С Марто, с когото успяхме да изкачим Серо Торе, сме дългогодишни партнъори. Двамата правим тези тежки изкачвания, ние имаме опит и си имаме доверие. С Руслан и Григор се познавахме преди това, но се стиковахме на подготвителната експедиция в Алпите. Не мога да пропусна, че родителите ми проявиха изключителна смелост. Позволиха ми да бъда, това което съм. Тяхното е много по-голяма проява на смелост, отколкото моето.“
Благодаря на брат ми – моето вдъхновение да бъда по-добър човек.
Виктор продължи да говори, някак променен: „Разсъждавах много след някои събития в личния ми живот. Няма да има следващ мечтан връх, ще се занимавам с катерене, с групи, ще предавам искрицата. Чувствах се късметлия, но осъзнах, че истинската свобода не е да правиш това, което обичаш, а да можеш да спреш да го преследваш. Иначе си просто един роб на мечтите си. Всяко нещо, на което се отдаваш изцяло те ограничава.“
На финала питам Виктор какво мисли за българските планини. „Природата ни е красива и разнообразна, но не може да се сравни с мащаба и размаха на Запад. Тук е ценно, че върховете са различни, има планина и море, всичко е смесено и свързано.“ Признава, че се чувства щастлив в България. „Нямам вътрешен импулс да се махам. Това не е породено от някакви патриотични чувства. Не може да се каже, че съм родолюбец, уважавам хората тук, но се старая да не смесвам идеята за държава с хората, защото в крайна сметка това, което е ценно тук са достойните хора“, споделя на финала той.
