Кирил Кръстев е роден в село Кортенска баня (Бургаска област) на първи януари 1904 година. Завършва Ямболската гимназия през 1922 година. През втората половина на 20-те години се мести в столицата, където учи две години философия, а в края на дестилетието завършва естествени науки в Софийския университет. Продължава с образованието си и през 1939 година се завръща от Париж, специализирал в изобразителното изкуство.
Пътува из цяла Европа, командирован от Министерство на просветата. Изнася сказки и работи като учител в различни градове. Най-важна остава издателската и писателската му дейност. Сътрудничи и публикува във вестниците „Тракиец“, „Изток“, „Стрелец“, „Литературен глас“, „Слово“, както и в списанията „Българска мисъл“, „Философски преглед“, „Златорог“. Издател е на списанието „Crescendo“, излизало през 1922 година, редактор и съредактор е на библиотека „Знание“, „Съвременно икуство“, „Научен мироглед“, „Реалистично четиво“ – всички съществуващи преди 1948 година. Животът му приключва на 2 септември 1991 година.
Литературният път на Кръстев започва още в гимназиалните му години. В началото на 20-те години в България стартира инициативата „Народен университет”. Както казва самият Кръстев и тогава, българската култура била „столичноцентрична”. Инициативата тръгва от Ямбол, малък град с особена атмосфера и енергични млади хора. Групата от гимназистите, начело с Кирил Кръстев, организират лекции на професори като Асен Златаров, Александър Балабанов, Димитър Михалчев, Константин Гълъбов, както и срещи с водещи фигури в литературния живот на 20-те години – Чавдар Мутафов, Николай Райнов, Гео Милев, Антон Страшимиров.
Формира се клуб от ентусиасти около Кирил Кръстев – Васил Петков, Теодор Драганов, Лео Коен, Теодор Чакърмов. Събират се заедно в дома на Васил Петков в т.нар. от тях „Йелоу хол”. Четат и обсъждат най-нови, както и класически европейски и български литературни произведения: „За Душата“ на Платон, „Портретът на Дориан Грей“ и драми на Оскар Уайлд, Метерлинк, Филипо Маринети, Шопенхауер, Гео Милев, Николай Райнов, Димчo Дебелянов, Асен Златаров, Сирак Скитник, Пенчо Славейков. Въздухът в Ямбол пращи, идеите кипят и ферментират, „щракат”, както си спомня Кръстев.
Групата младежи получава шанс да се изяви на следващата година, когато Никола Черняев пише на Кирил Кръстев с молба да стане редактор на списания „Лебед“. Там Кръстев публикува първия си дадаистки манифест. Твърде смела и дръзка постъпка на фона на многообразието от реализъм, късен символизъм, ранен експресионизъм, което цари у нас. Имащ достъп до западноевропейски издания като „Der Sturm“, редовно получаващ „Везни“, Кръстев е изкушен от авангарда. Променя името на списанието на „Crescendo“ и заедно със съмишлениците си започват да пишат, подражавайки на авангардните автори, както и да превеждат емблематични произведения. Из страниците на „Crescendo“ могат да се прочетат преводи от Филипо Маринети, Август Щрам, Курт Швитерс, Тристан Цара, Бенджамин Пере – едни от най-важните имена от европейския авангард.
Списанието има твърде кратък живот и не успява да разгърне докрай потенциала си. Кръстев, по това време все още на 18 години, изпраща издадените три книжки на Маринети в Италия. Бащата на футуризма отговаря с възторг. Очарован от смелостта на българските си колеги италианецът им връща възторжено писмо. За ги подкрепи, им изпраща няколко подвързани манифеста, няколко книги с автограф и посвещение, също и каталог от футуристична изложба в Лондон.
Следваща изява на групата е издаденият през 1926 година „Манифест на дружеството за борба против поетите“. Написан е анонимно и е изпратен до всички редакции, както и на някои писатели. Манифестът е просто следвоенна дадаистична шега, но разкрива дълбоките проблеми на изкуството. За съжаление малцина успяват да разберат истинската му същност и той среща острите обществени критики. Ангел Каралийчев и Христо Бръзицов го осъждат на страниците на „Слово“ и „Зора“.
С този последен манифестен текст приключва експерименталният период на Кръстев. Годините до края на Втората световна война представляват зрелия период на писателя. Кръстев се установява в София и започва да пише за списания като „Златорог“, „Философски преглед“, „Българска мисъл“. Две години живее и учи в Париж. Командирован е от Министерство на просвещението на различни места в Европа.
Обиколил повечето музеи и големи културни центрове в Европа, Кръстев се оформя като личност с всестранни интереси. Темите, които обговаря покриват изключително широк спектър. Той винаги се стреми да коментира новостите в науките, културата, обществото. Говори за радиото, киното, биологията, медицината, психологията и това му доставя удоволствие.
През неговия поглед ясно се отличават всекидневната култура и актуалните въпроси, вълнуващи обществото през 30-те години. Той не разделя културния живот от гледна точка на висок и нисък. „Футбол, филм, култура“, „Вкусът към нормалното“, „Половата тревога и нравственост“, „Сетива, свят, изкуство“ са само част от заглавията на статиите му.
Усета на Кръстев към важните новости проличава още по-ясно от книгата му „Опит за естетика на киното“, излязла през 1929 година. Само няколко години преди това все още се дискутира дали киното е изкуство. Интересът му към актуалните проблеми и теми в европейската култура го прави неин проводник на българската сцена.
След войната животът му прави рязък завой. Както много други интелектуалци, той е уволнен и публицистичната му дейност е прекратена. Изпратен е в мина до гара Плачковци. За кратък период работи в БАН, но трудно намира работа. С времето интересът към Кръстев спада значително. Чак след втората половина на 70-те години името му, както и кръгът на ямболските модернисти, започват да се появяват в изследователски трудове върху литературната история. Самият Кръстев реабилитира публицистичната се дейност и издава няколко критични труда върху различни писатели и художнци. Към края на следващото десетилетие пише статия за Постмодернизма, доказвайки, че годините изолация не са го лишили от таланта му да забелязва значимите промени в изкуството.
Винаги във вихъра на деня и размишляващ върху актуалните въпроси, занимаващи обикновеното обществото, Кирил Кръстев не се опитва да гради високо, елитарно изкуство. Остава с критичен и прозорлив поглед, адекватно анализиращ темите на деня. Неподдаващ се на категоризация и клишета, Кръстев заслужава своето достойно място в историята на българската литература.
Автор: Цветелина Томова
