Изследванията върху територията на Османската империя през XIX в. не са рядкост и не са съпътствани с нетипични трудности заради различия на самото общество. Вече са изградени стабилни икономически, политически и културни връзки между Изтока и Запада. Те не са се подпомагали в дейността си в името на простеритет, но и не си пречат. Пример за тези феномени са проуванията на френския геолог Ами Буе в периода 1836 – 1839г. на Балканите.
Ами Буе е роден в Хамбург през 1794г. На 10-годишна възраст остава кръгъл сирак. Получава първоначалното си образование в Женева и Париж, а по-късно учи медицина в Единбург. Буе участва в няколко геоложки експедиции в Шотландия и Хебридските острови, а след дипломирането си през 1817г. се установява в Париж.
Между 1836г. и 1839г., заедно с Огюст Викенел, в ролята на топограф, Ами Буе предприема експедиция на Балканския полуостров, в която са включени учени от различни клонове на науката и извършва продължителни етнографски проучвания. През 1836г. двамата пристигат на Балканите и изследват Рила, долината на река Струма и Пирин, с градовете Кресна, Благоевград, Дупница, Радомир. Самостоятелно от Викенел Буе описва Софийската котловина, а на юг от нея Витоша.
В 1837г., вече самостоятелно, изследва северните и южни склонове на Стара планина от Искърския пролом до Черно море, в т.ч. цялото течение на река Камчия. Експедицията се движи по маршрута Софийско поле – подбалкаснки градове – Черно море. Буе изследва средното течение на Тунджа и вместо високите планини, нарисувани на старите карти, открива хълмове и „обръща“ реките да текат на юг към Егейско море, а не на изток към Черно море. Освен това доказва, че Стара планина не е свързана със Странджа.
Буе успява да се наслади на китната природа на Етрополе, Ловеч, Плевен, Севлиево, Габрово, Казанлък и Стара Загора – отправна точка за опознаването на югоизточните български земи с големите центрове – Разград, Шумен, Пловдив и Пазаржик. След това проследява цялото течение на река Марица, като тук го очаква нов географски сюрприз. По съществуващите тогава карти реката тече в тясно дефиле със стръмни отвесни склонове, а Буе открива и оконтурява широката и плодородна Горнотракийската низина. Проследява северните и източни склонове на Родопите и установява, че планината завършва на 20-30 км западно от река Марица.
След завръщането си в Париж през 1840г. издава La Turquie d’Europe; observations sur la geographie, la géologie, l’histoire naturelle („ Европейска Турция; наблюдения върху географията, геологията и естествената история“ ) в четири тома, едно от най-важните за времето си изследвания на региона, включително на територията на България. Книгата му е съпроводена и с първата изработена геоложка карта на България.
От 1841г. Ами Буе се установява във Виена, където продължава изследванията си, най-вече в областта на геологията на Балканите. Там на немски език през 1847г. под наименованието „Етнографска карта на Османската империя — европейска част и Гърция” Ами Буе издава етнографска карта на Османската империя, за която руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония. През 1849г. съставя и първата етнографска карта на османската част на Балканите. По-късно, с австрийски държавни средства, той издава пътните си дневници, в които е представен богат фактически материал, събран по време на пътешествията му из балканските земи. Изданието е осъществено във Виена през 1854г. в два тома и е озаглавено „Сборник от пътни дневници в Европейска Турция“ (Сборник от маршрути). Въз основа на личните си наблюдения и като се позовава на проучванията на балканските земи, които прави в продължение на много години, френският учен съставя и включва общо 37 маршрута.
„Българите — пише Ами Буе, — населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-югозападната част от Костур до и по Бистрица.” Според него българите в Турция възлизат на 4 500 000 души. Наблюдателният изследовател пише с вълнение за красотите на българската природа. Той не пропуска да изтъкне гостоприемството на българина. Спира се и на други негови морални добродетели, с които се запознава по различни поводи при контактите си с българското население.
Така при описанието на околностите на Ловеч, той сочи: „Понеже това е един от главните пътища в Турция, не бива да се учудваме, че българите са били държани далеч от него. При това османците сами са насърчавали установяването там на мюсюлмански села и изобщо са успели да изтикат трудолюбивото българско население към Балкана, в Горна Мизия и Македония”. Буе назовава акуратно причините за това във важните градове в онази епоха да преобладава мюсюлманското население, а именно – държавната политика на Османската империя чрез етноса да запази контрола над месността и пътищата, минаващи през нея.
С какво привлича вниманието на Ами Буе тогавашна София, опожарена двадесет години преди неговото посещение? „София е великолепно разположена — изтъква той, — за да стане много населен и красив град, защото тя е в равнина, насред Турция, на кръстовището поне на 7-8 пътища… Във военно време завземането на София е в тясна връзка със завземането на проломите, водещи към Мизия и Македония, както и към Тракия… Природата е създала възможности той да се превърне в укрепен град, понеже височините, които го доминират, са доста далече и той е в равна местност.” Отново анализът на Буе отразява много точно стратегическото значение на София, доказано още в древността, но също изиграло същвствена роля при избора на столица на бъдещото българско княжество.
Френският учен отделя значително място на описанието на Пловдив и околностите му. Още в началото той изтъква, че това е един от най-цветущите градове на Турция. „Разположен на около 1000 фута височина сред тази област — пише той, — между Константинопол и Белград, между Салоник (Солун, б. а.), Серес и Букурещ и между Андрианопол, Дурацо (сега — Драч, б. а.) и Скутари (сега — Шкодра, б. а.), транзитната му търговия ще да е значителна… Филипополис застава в предните редици на търговските градове на Турция.“ Пловдив е може би най-важният град от икономическа гледна точка за Южна България и търговията в нея.
Освен неоспоримите му заслуги в сферите на географията и геологията, Ами Буе успява да осъществи контакт с местните и да запише интересни подробности от пребиваването си в българските територии. Наблюденията му относно етническия състав, географското разположение и икономическото значение на градовете са впечатляващи, от една страна с това, че са направени от западноевропеец, изследвал множество райони по света, и въпреки това дал толкова висока оценка за родината ни, а от друга страна, защото макар и геолог, той успява да изгради една пълна представа за българите и материалната база на техните градове, давайки макар и несъзнателно примери за това как биха могли да се развият успешно вътре или вън от пределите на Османската империя.
