Историята ни познава редица чужденци дарили на България, ако не живота и делото си, то отпечатък на възхищението си от нея в европейската преса. Сред застъпилите се за българската кауза другоземци са личности като Алфонс дьо Ламартин, Фритьоф Нансен, Джеймс Баучер, Луи Айер и др.
Един от тези паметни образи, обикнал и подкрепил страната ни със силата на словото и който макар да е забравен от народа, историята все още помни, е Николас ван Вейк. Познат като първия нидерландски професор по славянски езици, Николас предприема пътуване в Източна Европа, след края на което, през 1914 година, пише статия за България. Необикновеният разказ съдържа впечатленията на автора за учудващо бързия напредък на „този млад народ“, за неговото образование, трудолюбие и скромност, за отношенията с Русия и за бодрата народна психика, която властва в „многообещаващата държава“.
Статията на нидерландеца тъне в забвение до 2012 година, когато белгийският славист от университета в Гент – Реймънд Дитрез, прави превода, благодарение на който ще се запознаете с няколко любопитни откъса.
„Японците на Европа“ — така чух многократно галисийци, румънци и хървати да наричат българите, и когато по пътя за София прекарах няколко дена в Румъния, там ми разправяха големи неща за тези „японци“. Някои румънци откровено признаха, че оценявали българите високо над своите сънародници по образование, трудолюбие и скромност. Колко много тези добри качества били резултатни, щял съм да видя, казаха ми, щом стигна в тази чудна страна. Не дойдох, значи, неподготвен, но все пак ми се случваше отново и отново да се учудвам на огромните постижения на този млад народ. Трудно ми беше да повярвам, че се е освободил от турското иго само преди тридесет и шест години.
Бих могъл да разкажа още много за София. Съобщеното досега обаче може да е достатъчно читателят да има представа за бързото развитие на българската култура. Разбира се, че още не всичко е толкова хубаво, колкото у нас — да посоча например куцащите хигиенни мерки през войната и недостига от хубави книжарници, който лично на мене ми направи впечатление. Но това, което не е, може да бъде — и който познава българите, спокойно може да каже: ще бъде.
Каква може да е причината на този учудващо бърз напредък? Главната причина без съмнение трябва да се търси в характера на народа: българинът е работлив, лишен от страстта към пиенето и играта, приятел на ред и редовност. Как се е получило това? Защо има съвсем друг характер от руснака или — да вземем един по-близък съсед — от сърбина? Кой ще каже?
Най- важният фактор в просъществуването на българския народ е училището. Който познава българското училище, познава и народа; в никоя друга страна училището не заема такова почетно място. Който смята народната култура като едно от най-високите блага на нацията, той трябва да направи салют в чест на българите, които с дела показваха, че едно здраво училище е най-добрата гаранция за силата и величието на народа. Бодрата народна психика като основно обстоятелство, и училището като допълнителна причина, превърнаха младата България в многообещаващата държава, която е в момента.“
Публикацията е осъществена с подкрепата на: Петър Бакалов
