По повод това стихотворение самият Вазов
признава : „Може би България затуй ме обича, че и аз страстно я обичам!“. Всъщност възторгът от красотата на родна България е основен мотив в творбите на народния поет. Aвторът не просто ни разкрива как „при всеки поглед все нови, по-нови красоти“, не само описва в детайли природното богатство на нашата страна, сравнявайки я дори с Едем (Рай), но задава и въпроса „Коя земя от теб е по-пъстра и по-богата?“. Отговора оставя на самите нас, защото той е ясен. Възторжените слова ни карат да преосмислим родните блага и преди всичко да ги оценим достойно:
„Отечество, не си ли достойно за любов?“
Стихотворението завършва с упрек към българския народ – към неговата немарливост, неговото недостойно и дори неблагодарно отношение към Отечеството. Тежки са думите: „и ние в теб, майко, ще умрем чужденци“! Целта на лирическия герой е не представяне и запознаване на читателя с родните красоти, а възраждане на националното самочувствие на българина, неговото родолюбие и неговата гордост. Гордостта, че сме българи и гордостта, че нашата страна е точно и именно такава – красива и неповторима!
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед нови, по-нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земята пълна с цвете, небето със брилянти…
Отечество любезно, как хубаво си ти!
II
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил, гърдите с благодат.
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
III
Отечество, не си ли достойно за любов?
Кой странник без въздишка можe да те остави?
Кой има сила твоите картини да забрави?
Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров
в случай, че Бог би искал Едемът да премести
и своя рай прекрасен при Емус да намести?
Отечество, не си ли достойно за любов?
IV
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами
и твойто име свято не рядко ги срами!
Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?
Какви ли тайни дремят, богатства, красоти
по твоите долини, поля и висоти?
Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?
V
Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,
и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.
Рогачът в планините по-много те обича,
по-харно те познават крилатите певци,
но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,
доволно е, че даваш покривката и хляба,
и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!
Хисар, 1882
