Това предание е останало в спомените на хората, като пример за измеренията, до които може да достигне човешката алчност. То разглежда над стогодишната история за осиковски чорбаджия, занимавал се със скотовъдство, като много други жители на областта, както научаваме от етнографски описания за поминъка на местните хора в края на XIX в.
Чорбаджията, очевидно бил по-заможен от съселяните си и разполагал със значителни имоти, включително голяма къща в която живеел, заедно с овдовялата си сестра и единствения й син. Скотовъдецът вече остарявал, а бил и бездетен и неженен и с тревога следял необузданото и прахосническо поведение на племенника си, който смятал да остави един ден за свой наследник след кончината си. Надявал се с времето младежът да се вразуми, но подобно нещо така и не се случвало.
Когато възрастният чорбаджия решил да предприеме пътуване в Гърция с търговска цел, той оставил племенника си да разполага с имотите му в негово отсъствие, вярвайки че отговорността, която му възлага и доверието, което му делегира, ще научат младежа на въздържание и мъдрост. Странстването му зад граница било доходоносно, но и с неочакван развой. Макар и стар, скотовъдецът се връща от чужбина след година със съпруга, която както обявил пред близките си, при завръщането си, вече носела неговия наследник. Същевременно, научил, че племенникът му се е отнасял крайно лекомислено с притежанията му в негово отсъствие и е пропилял половината от богатството му. Това разочаровало търговеца и го принудило да скрие всичко изкарано по време на странството му – според преданията, повече от петнадесет килограма злато в някоя от другите къщи, които притежавал в селото.
Племенникът му обаче, осъзнавал, че вуйчо му, сега когато е напът да има свое дете, възнамерява да скрие изкараните пари и да го обезнаследи. Воден от алчност, той последвал вуйчо си, надявайки се да разбере къде е скривалището, в което ще бъде оставено златото, но закъснял – когато видял вуйчо си, възрастният търговец вече се връщал, приключил със задачата си. Младежът излязъл пред чорбаджията и настоял за своя дял от наследството, но непреклонният старец, отказал да му дава повече каквото и да било оттук нататък. В гнева си, племенникът започнал да блъска вуйчо си, настоявайки на своето, докато накрая старецът се подхлъзнал и падайки ударил тежко главата си в крайпътен камък. Усещайки, че умира, старият търговец със сетния си дъх казал на пламенника си, че е скрил златото в стената на една къща и го проклел да не намери покой дори в смъртта, а воден от алчността си да продължи да търси скритото злато за вечни времена.
Хората от местната кръчма видели всичко, но било вече късно да помогнат на умиращия старец. Ужасеният от стореното младеж, побягнал, и макар че успял да се измъкне от правосъдието, не съумял да се изплъзне на проклятието на вуйчо си. След не повече от година, племенникът заболял и се споминал. И от този ден нататък, всеки път, когато в късната нощ хората от селото чуели скърцания или дращене от стените на къщите си, говорели, че това е неспокойния дух на чорбаджийския племенник, обречен да търси без покой, завинаги, неоткритото от никого злато.
Обликът на Осиково е претърпял много промени оттогава –етнографски, архитектурни. Но според хората, стената, пазила златото повече от столетие, все още съществува, нов дом изграден около нея и богатството все още чака своя откривател или нова жертва, чийто живот да отнеме.
