Този текст ни беше изпратен наскоро от наш читател. Да си признаем честно, той постигна целта си и успя да ни разчувства! Сигурни сме, че ако го прочетете и на вас ще ви въздейства по подобен начин. Авторът на текста, Мария Смилева, е родена в любимия ни Гоце Делчев. На 27 е и от 8 години живее в Германия. Отишла е там да следва, като неотдавна завършва Маркетинг и психология на икономиката в Кьолнския университет.
Краят на юли е. Германия. О, чудо! Лято е! Жега е. Влага е. Народът е хвърлен в шаш от този природен феномен и не може да си намери място от еуфория! Всички са щастливи! На всеки квадратен метър затревена площ има по двама, събиращи жадно витамин Д по бански. А вечерите почти не можеш да видиш човек със шал!!! Толкова е хубаво!
Но не щеш ли, този феномен продължава вече повече от обичайните за географските ширини две седмици и вместо радостни възгласи, по трамваите слушаш само и единствено оплаквания…. “Ох, тази непоносима горещина! Толкова е задушно!” – чуваш ги да мрънкат постоянно и инертно, ей така – за да проветрят вътрешната си флора, може би. Става ми мъчно за тях. „Колко ли им е тежко?” – питам се аз и ги поглеждам с тъжен, състрадателен поглед и с лека, крива усмивка… Но не ги виня! За тях това явление е чисто и просто противоестествено! Никой не казва, че трябва и те като мен да са свикнали на горещина, която започва през май и свърша чак септември. Те си знаят – от края на юли до началото на август и толкова. В този момент аз леко завъртам очи нагоре и тайно благодаря на Господ, че ме е дарил със щастието да знам какво е истинско лято! И изведнъж ме обзема онова чувство на принадлежност и ме жегва под лъжичката.
Пътувам си в трамвая до плувналите в пот Хилдегард и Гертруд и си мисля за моята България…
Там, където лятото мирише на прегрял асфалт, печени чушки и лютеница и където на масата – онази с мушамата на червени карета, под лозницата в къщата – винаги има ябълки и дюли от градината! Ама те не са никак перфектни, знаеш ли? Всяка една си е по своему деформирана, с различни големина и нюанс, натъртени и с черни петънца… като че ли само на мирис го докарват еднакво! И тук-таме се среща някое и друго червейче вътре – за разкош! Но са истински. Толкова, толкова истински! И буквално пълни с живот.
На правилното място е хвърлил Господ семето ми! Макар и там.. хората да говорят високо („Колко просташки, колко нелепо!”); да ядат салата, картофи, пържени риби от една чиния („Бацили, бацили! Ауууу!”); да си ходят на гости без покана – просто ей така („Натрапници, нахалници! О! Небеса! Ами, ако имах вече план?”).
Знам, щъркел съм. И е хубаво, че летя.. но всяка година щом се затопли намирам пътя към дома. И по-добре не питай какво значи това за един щъркел! Колкото и малко да е гнездото му, това си е неговото гнездо!
Казах ли за хората? Истинските хора. Онези с топлия пламък в очите, коитo отразяват цели истории в тон сепия. Именно погледът е този, който говори без думи със сърцето на другия. Дали има по-силна и неподвеждаща връзка от тази?
Ех, обичам я България!
И нейния въздух. Горещ и сух. Жегата! Обичам я тази българска жега, за Бога! И наситеното едноцветно небе, и маранята над асфалта! Шарените къщи в моето градче. Паветата. Боровата гора. Планината. Еех, планината! Езерата. Морето. Солта по телата (за вкус!). Сутрешната роса. Мъглата над язовирите по изгрев слънце.. И мокрите и кални обувки, с които сме пресичали пейзажи. Обичам! Обичам спонтанното ходене на горещи минерални извори в 2 през нощта. Обичам песента на щурците. Обичам светулките – тези малки нощни ангелчета, които превръщат почти цялата си енергия в светлина! Да! Не бива да забравяме, че все пак най-силната светлина се крие не другаде, а в живия организъм!
Знаеш ли, тъжно е, но светулки в Германия почти няма…
Да, толкова обичам страната си, че не искам да остане непреоткрито от мен кътче!
И не искам покой, искам движение! Все пак щъркел съм. И съм щастлива! Щастлива съм, когато съм на път и когато се променям в движение. Тогава всичките ми сетива крещят:
„ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЙНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ!”
И знаеш ли, искам да попия всичко като с гъба. Да запазя всеки момент в съзнанието си. И не само. Искам след това да покажа на целия свят моята България – такава каквато я виждам аз – селективно филтрирана от негативизма на ежедневието и с двойна доза любов за баланс.
Снимам!
И ако чрез този пост успея да накарам поне още 3-ма човека да станат от кафетата, където обикновено прекарват свободното си време, да грабнат раниците и да тръгнат из страната – да я опознават и преоткриват, то работата значи съм си я свършила повече от чудесно и съм успяла да предам поне част от заряда, с който моите приятели и аз обикаляхме родината си!
