Годината е 1916-та. България е в разгара на Първата световна война, а една от арените на драматични сблъсъци между враждуващите лагери е Солунският фронт. Българската армия, подкрепена от съюзниците си от Централните сили, се изправя срещу обединените сили на Антантата, съставени в голямата си част от англичани и французи.

Едно от многобройните успешни за родния войник сражения, водени през военния конфликт, е това при Кенали. 42 денонощия български войски удържат силите на числено превъзхождащите войски на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля. Вглеждайки се в този така славен период и по-конкретно изследвайки историята на 23-ти пехотен Шипченски полк, екипът ни откри любопитна находка – дневник на френски военнопленник.

В него освен информация от първо лице за битката, може да откриете и красноречиви описания на българския войник, който очевидно до този момент е бил силно подценяван и непознат за врага. Написаното ни демонстрира по един ясен начин човешката страна на войната и фактът, че независимо в коя армия служиш, на кой фронт се биеш и срещу кого се изправяш, страхът и постепенно утихващата надежда, провокирани от ужаса на войната, са неизбежни.

Дневникът принадлежи на сержант Жер Оливие от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 година. Публикуваме го със съкращения.

11 октомври 1916 г.

Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротния командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци.

..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?

13 октомври 1916 г.
Тая сутрин нашата артилерия усилено бомбардира неприятелските позиции. Особено тука в ляво има една батарея от 155, обръща им из дъно окопите. Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка…Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата – всичко е безформена и безцветна маса – славата на Франция на Балканите!… Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.

14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес…

…Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция…Да умреш поне във Франция или за Франция, а то за тия голтаци… Поврага му и сърбите, и българите, и целият им изток…

15 октомври 1916 г., при гара Кенали.

Какви ти германци (бел. ред. – за да бъдат спокойни войниците, френското командване взело решение да им бъде съобщено, че срещу тях воюват немци)! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението.

Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати.  Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: “Атакувай!“ Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой… Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: “Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи.” С тия ваксаджийски кутии  – сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели…

16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…

Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…

18 октомври 1916 г.
Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?… Ще си почина, ще полежа и ще подишам малко без гърмежи, без кошмари за тия грамадни страшни цървулани….

24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас. Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни, мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук?

Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патиме.
Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място, че ние трябва нашата земя да браним, защото я нагазиха бошовете. Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци…
… Студено ми е, треперя…как страдам, как ужасно страдаме всички изхвърляни тук.
Сити сме да се търкаляме из тая кал, всред тия пущинаци,разбирате ли, хей там в Париж, който сте виждали Балканите само на карта, тилови такива…

26 октомври 1916 г.
Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят…
Ротният казва, че дошла още много наша артилерия и получила заповед да не оставя ни една българска батарея да се обади. И действително от нашите артилеристи не можем се оплака – ден и нощ стрелят. Онези – българските – трябва да виждат голяма мъка, но въпреки всичко пак се обаждат. Кой ги знае – нашите ли не ги виждат хубаво, крият ли се някъде… Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават. Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…

28 октомври 1916 г.
Пак атака! Вече раздадоха вино да ни понапият… Тия хора са си загубили ума. Дъжд вали на порой – сякаш потоп ще става. Мене едва ме прибра поручик шотард под един навес, където и пиша…
Да може дъждът да отмени атаката!…

Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос. Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат… Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Защо през 1916 година един френски сержант определи българите като човекоядци
4.6 от общо 704 глас(а)
Марио Мишев
Марио Мишев е на 25 години. Бакалавър по политология в Софийския университет, завършил Френската гимназия в София. Той е един от създателите на проекта "Българска история", автор на пет книги, както и сценарист на документалните ни филми и поредици. Основна част от работата му е ангажирана с обиколките по училища и уроците по родолюбие, които сдружението осъществява от четири години.

24 КОМЕНТАРА

  1. Уважаеми г-н Мишев,
    Председател съм на Демократичен съюз на жените в гр.Съединение.Съвместно
    с Общински комитет „В.Левски“ ще направим възпоменателно тържество за загиналите 11 човека от
    нашия град /бивше с.Голямо Конаре/,които са загинали през 1916 година на в.Каймакъ Чаланъ.все още не сме уточнили датата на провеждане.
    Много ще се радваме ако ни удостоите с Вашето присъствие и участие.

  2. Ужасно нещо е войната и същи така всяко човешко деяние което носи страдание и смърт.За какъв героизъм говорите хора в този свят на информираност?!

    • Героизъм,кауза,саможертва,все неща дето в тоя иноформиран свят докато не прижевееш клане на ближните си няма да разберете госпожо или коспожичке.

  3. Г-н Мишев,
    Поместеният по-горе текст е авторска измислица. Посочете източника!
    Ще се радвам и ще Ви бъда благодарен.
    Н. Атанасов
    [email protected]

  4. Такива исторически материали трябва да се включат в учебниците по история!Да възпитават младото поколение, да се гордеят че са българи!ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

  5. Много интересн дневник ако наистина съществува, а не е поредната фейк новина :). Бихте ли казали къде може да се прочете целия дневник? Някакви подробности къде се намира сега? Кой го е намерил и превел?

  6. Уважаеми г-н Мишев,
    Наи-напред поздравления и благодарност за вашия чудесен Site. Хора като Вас дават надежда за бъдещето на България.
    Моят дядо – Ботйо Сукманжиев е участник в първата световна война – офицер от 23-ти пехотен Шипченски полк. B края на войната моят дядо попада във френски пленнически лагер край град Солун.
    Ето защо моята майка (на 92 години) и аз живо се интересуваме от този период на българската история
    Ще Ви бъдем много благодарни ако ни посочите къде може да се намери този интересен дневник – « Защо през 1916 година един френски сержант определи българите като човекоядци »
    Благодаря

  7. Впечатлен съм, въпреки че малко изскуствено звучи. Никой не отрупва противника си с такива хвалби. Ако е превеждано скоро след войната, езикът пасва, настоението също, може и да е истинско.

  8. И на мен ми звучи изкуствено – начина на мислене на този войник е на млад българин от началото на 21ви век, а не на французин от 20ти :). В момента тече много интересна поредица по youtube за Първата Световна война – всяка седмица дават по няколко клипа за събития, случили се точно преди един век по време на „Голямата война“ – https://www.youtube.com/user/TheGreatWar.

  9. Нии тъпи канибали.
    Нии ядем домати с колци.
    Нии не разбираме от война.
    Ние ще умрем за родината или ще ги избием,докато те се чудят Защо се бият на Балканите.

    Франсета!!!

  10. БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ славно би Враговете на МАЙКА БЪЛГАРИЯ : Англичани , Французи , Руснаци , Сърби , Гърци , Румънци , Черногорци и войници от още 22 колониални държави на Южния “ Македонския “ , “ Солунския “ и Юго-Източния / “ Добруджанския “ / фронт през Първата Световна Война 1914-1918 г. ! ПАК ЩЕ ГИ БИЕМ ! ВЕЧНА СЛАВА на НАШИТЕ ГЕРОИЧНИ ДЕДИ !

  11. Здравейте, текстът е интересен, но бидейки исторически неминуемо буди някои въпроси:

    Кой и кога е правил превода?

    Има ли снимки на оригинала?

    Благодаря!

  12. Много е вълнуващо,когато един руснак пее песни до български войници – изкуството е сила!!! Статията е много интересна,благодаря много! Василий Васильев,Киев,Украина.

  13. Такъв текст на френски език просто не съществува. Ще се радвам да ме опровергаете, но в цялата Национална библиотека на Франция не излиза нито един резултат, който да съдържа поне три думи от този „дневник“. А в историята на предполагаемия полк не се споменават нито такъв сержант, нито такъв поручик.

  14. Снимки на източника: https://www.facebook.com/groups/417638691696955/permalink/957862357674583/
    Датите съвпадат доста добре с френската история на полка.
    Не знам защо някои хора очакват текста да съществува във френска библиотека, авторът е бил пленник по време на Първата Световна Война, дневника е бил конфискуван. Автора не се знае дали е оцелял.
    Ако има оригинал на френски – по-скоро в някой български музей ще е.

Отговор