В средата на XIV век на Запад Кръстоносната идея се разпалва с нова сила. Зад посоките на тези удари срещу ислямския свят обаче рядко се крие идеалистичната идея за възвръщането на властта над Светите земи, а по-скоро сложни геополитически интереси – най-вече на морските републики Венеция и Генуа, чиито галери трябва да прекарат по море кръстоносците, а също така на Папството.

Османското трайно усядане на Балканите след превземането на Цимпе през 1352 година, а две години по-късно и Галиполи, отваря ново поле за западноевропейска намеса – този път насочена към отхвърлянето на врага от Балканите. Голям дял именно тази идея да се появи на дневен ред има и дейността на византийския император Йоан V.

Виждайки невъзможността си със собствени сили да се справи с нашественика, той влиза в открита кореспонденция с папа Урбан V, пред когото обещава отдавна жадуваното от Рим църковно подчинение. Трябва да посочим, че папата гледа доста мнително на това предложение – изглежда добре си е научил урока и усеща престорената искреност, която се съдържа в щедрите обещания на василевса. Все пак преговорите започват, а желаещи за кръстоносен поход срещу османците не липсват.

Крал Лайош I Велики

Пръв и най-сериозен в своите намерения като че ли се показва унгарският крал Лайош I Велики. Както може лесно да се отгатне по неговото прозвище, той е меко казано успешен владетел, под чието управление Унгария е определяна от мнозина за най-силната държава в Централна Европа.

Още през 1363 година Лайош I разкрива пред папа Урбан V за своите намерения да потегли срещу османците. Зимата на 1364-1365 година пък по всичко изглежда отделя за приготовления на войската за целта. През 1365 година също така влиза в преговори с венецианците, които трябва да превозят част от войските му по море. Дотук добре, но през лятото на 1365 година унгарците нахлуват не къде да е, а в Северозападна България. Видинското царство е съкрушено, самият Видин превзет, а царят Иван Срацимир взет в плен и отведен в Унгария. Проведено е и едно от най-масовите насилствени обръщания във вяра в цялата ни история, като според някои историци близо 200 000 българи са покръстени в католицизма.

Да се върнем обаче на темата за кръстоносния поход. На 10 март 1366 година Леонардо Дандоло, син на дожа на Венеция, е натоварен със задачата да постигне договорка с Лайош I за „от две-три до пет галери“ в помощ на унгарците. Когато уговорката изглежда вече факт, изненадващо кралят пожелава венецианските кораби да са окомплектовани с унгарски екипаж, уж за да не се въвлича и морската република в конфликта. Естествено, при тези условия венецианците не биха имали контрол над събитията по море и съответно до уговорка не се стига. При положение, че Унгария се намира във враждебни отношения със Сърбия и България, не се вижда също така как нейната войска ще премине безпрепятствено по суша срещу османците.

Същевременно византийският император Йоан V поема на дълъг път към унгарската столица Буда, за да търси помощ за изпадналата си в беда държава. Предполага се, че тръгва от Константинопол през януари 1366 година, плава на север през Черно море до Дунав и минавайки през Видин, достига до унгарците. На 22 юни същата година папата пише на Лайош I, инструктирайки го да бъде изключително внимателен в преговорите с василевса, който най-вероятно обещава само фалшиво преклонение пред католицизма. В същото писмо директно му заявява, че ако при евентуален поход срещу османците види, че византийците не се подчиняват на католическите духовници „може да ги добавя [към католицизма] с груба сила или по друг начин, какъвто прецени за необходим“.

Зеленият граф

В плановете за кръстоносен поход срещу османците се намесва и Амадей VI Савойски наричан още „Зеления граф“. Той „поема кръста“ в Авиньон малко преди 1 април 1364 година с напълно различни от намеренията на унгарския крал. Един от най-успешните за времето си пълководци, Амадей Савойски добре осъзнава историческото си значение и това, че ако иска да бъде обезсмъртен от поколенията, трябва да направи нещо голямо – а какво по-достойно от кръстоносен поход? Между другото се оказва прав в тези свои мисли, а днес в Торино, Италия може да се види негова бронзова статуя, на която е изобразен убиващ турчин – показателно с какво е запомнен от поколенията, но нека не изпреварваме събитията.

Вдъхновен от връчената му „Златна роза“ – чест, която се оказвала само на най-преданите синове на католическата църква, той се заема съвсем сериозно с приготовленията. Първоначално се предвиждало походът на Амадей Савойски да бъде съобразен и изпълнен в единодействие с този на Лайош I. Добър план, но не съвсем, както времето ще покаже. Зеленият граф, искрен в своите намерения да потегли срещу османците в помощ на Йоан V (който между другото му е братовчед), започва събирането на средства за своята експедиция. Той буквално снове из целите си владения, отбива се до един или друг роднина, банкер или доброжелател, но в крайна сметка успява да се сдобие с нужните средства.

На 19 юни 1366 година Амадей Савойски потегля на своя кръстоносен поход. Любопитно е, че първият му разход във връзка с експедицията е направен във Венеция малко преди да отплава и е в размер на 1/1/2 флорин платени на местен шивач, който трябва да му ушие зелено наметало. Освен любопитен стил на Зеленият граф не изглежда не липсва и военна мощ. Силите му се изчисляват на 20 галери, което по груби сметки прави 4 000 войници, без да се отчита останалия екипаж и този на спомагателните лодки. На 21 август Амадей Савойски преминава Дарданелите, където според Савойската хроника е посрещнат от латинския патриарх Паулус. От него разбира, че унгарците няма да се включат в кръстоносните действия, а също така, че Йоан V е „задържан“ от българите – за това обаче малко по-късно.

Зеленият граф е разочарован, но все пак решава да удари турците. Насочва се към Галиполи, който се явява един от най-важните им градове, а преди всичко съвсем близо до Константинопол. Кръстоносците не успяват с атаката си по море и суша през първия ден, но по всичко личи, че ще надделеят на следващия. Нощта пада и под нейното прикритие османците напускат града. На следващата сутрин в него вече е Амадей Савойски, който първоначално поставя свой гарнизон вътре, но по-късно го предава в ръцете на византийците.

Централна и Западна Европа през 1360 г.

След тази скоропостижна победа, която, иронично или не, се оказва най-голямата християнска над османците през XIV век, кръстоносците пристигат в Константинопол. Василевсът обаче го няма, понеже както по-рано стана въпрос е „пленен“ от българите. Тук стигаме до онзи любопитен малък момент от сложения сюжет, в който Иван Александър, без да го желае се намесва сериозно в бъдещето на целия поход и оказва значителна помощ на османците.

Какво се случва? След не особено успешните преговори с Лайош I, Йоан V тръгва обратно към Константинопол (все пак надежда за унгарска помощ е имало, ако съдим по това, че в Буда в плен е оставен единият императорски син Мануил). По обратния път му се налага да премине през български владения, което не му е позволено. Не е ясна точната причина за това, но е погрешен митът, който внушава, че василевсът е държан в плен. Напротив, макар да му е отказано да премине, той води свободно кореспонденция със своята столица.

Няма как да виним и самият Иван Александър. Със сигурност той е имал сметки за уреждане с Йоан V, който само две години по-рано през 1364 година изненадващо превзема Анхиало, а в близост до Месемврия изгражда кула, с което всичко приключва, но и това никак не е малко. Безсмислието на цялото начинание много точно е уловено от византолога Георги Острогорски, който пише: „Така тази ненавременна война донася на Византия поне едно удовлетворение – станало ясно, че имало още една по-слаба държава от преследваната от нещастия империя.“

Скоро след влизането си в Константинопол, Амадей Савойски е потърсен от императрицата Ана Савойска, която му предлага 12 000 перпери (византийска златна монета), със задачата да помогне на нейния съпруг в затрудненото положение, което изпитва в България – накратко плаща му, за да потегли срещу българите.

Военни действия на Амадей VI в България (1366 – 67)

Зеленият граф се съгласява, а първият град, който напада е Созопол. Изненадани и недостатъчно подготвени, българите са разбити, а крепостта превзета. Същата съдба сполетява Ахтопол и Скафида. Първият град, който оказва значителна съпротива е Месемврия. Той е нападнат по суша и море, а в Савойската хроника четем: „Българите се сражаваха и защитаваха добре, но градът им беше завзет и ограбен и жителите му изклани, защото бяха убили много от нападащите християни и защото имаше много рицари и оръженосци ранени.“

На 25 октовмри е преприета следваща стъпка в кръстоносната акция. Тя е насочена към добре укрепената Варна. Градът обаче се защитава успешно, а изгледите за бърз успех на Зеления граф се изпаряват. Започва обсадата му, а през това време са превзети Емона и Козяк. Скоро разума надделява и се стига до преговори. Българите, които открито заявяват, че не разбират от какво е продиктувана кръстоносната атака, склоняват да изпратят пратеничество до Иван Александър за условията на мирът.

Предвид идващата зима Амадей Савойски иска едно – да бъде изпълненено онова, за което е тръгнал към българското черноморско крайбрежие, а именно Йоан V да бъде пропуснат през българските предели. Българите, които и без друго нямат интерес повече да задържат императора, пожелават обсадата на Варна да бъде вдигната. И двете страни изглежда са на едно мнение, но разрешението на ситуацията се проточва. Едва на 28 януари двамата братовчеди (Йоан V и Амадей Савойски) успяват да се срещнат при Созопол. До 15 февруари те обсъждат важни въпроси свързани с кръстоносното начинание, подчинението на византийците пред католицизма и прогонването на турците.

Кръстоносната кампания срещу България обаче изразходва почти всички налични финанси, с които Амадей Савойски разполага. Става ясно, че е дошъл моментът да се поеме обратно към дома, без реално да е свършено кой знае какво срещу турците. На 14 май Зеления граф все пак успява да им нанесе нов удар в района на Мармара, но с това всичко се изчерпва. На 9 юни 1367 година той отплава от Пера към Венеция.

Походът на Зеления граф срещу България ясно показва колко нехаещи са реално част от западните държави за набиращия сила нашественик. Изглежда всеки използва османците за собствени цели – Йоан V, за да възроди империята си, с чужда войска, Лайош I, за да си осигури владението на Балканите, папа Урбан V, за да подчини Константинополската Църква, а Амадей Савойски, за да се сдобие с безсмъртна слава. И докато боричканията за власт набират най-голяма сила, а Балканите са по-разпокъсани отвсякога, врагът от изток чака на входната врата…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Как кръстоносният поход на Зеления граф се превърна във военна кампания срещу България
4.7 от общо 38 глас(а)
Ивомир Колев
Ивомир Колев е бакалавър „Политология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В момента продължава образованието си в същия университет в специалност „Религия и образование“. Той е автор в „Българска история“, а също и сценарист на няколко филмови документални поредици. Има специфичен интерес към историята на средновековна България и българската следосвобожденска демокрация.

Отговор