„ Ясен месец изгрея
на Завоя на Черна,
на Завоя на Черна,
на илядо и педесе.“
Днес ще ви разкажем за епопеята при Завоя на Черна. Това е една от най-кръвопролитните битки на българската войска във войните за национално обединение. Боевете продължават от края на защитата на Каймакчалан в началото на октомври 1916 година до края на войната през есента на 1918 година.
В Завоя са водени боеве наистина за всяка педя земя, за всеки окоп и за всяко камъче. Всяка атака е посрещана от контраатака. Скрити зад скалите самотни храбреци удържат цели взводове и дори роти на противника по цели дни. Войници и офицери се бият рамо до рамо, денонощно отбиват атаките на противника, превързват ранените си другари и продължават боя. Броят бомбите и сложили ножа на манлихерите само си казват „Нека дойдат, ние ще ги посрещнем!“.
Битката на Завоя на Черна е кървава, страшна, безпощадна – истинска Голгота. Нашите войски воюват под адския огън на превъзхождащи ги по численост части от армиите на четири държави – Франция, Италия, Сърбия и Русия. Въпреки това българите удържат натиска и след тежки боеве отстъпват една ивица земя, която включва Битоля и до края на войната удържат линията Пелистер- Червената стена-кота 1248-кота 1050-Маково-Рапеш-Стравина-Градешница.
След изтеглянето на българските части от Каймакчалан в началото на октомври 1916 година сръбските войски се спускат в равнината и още на 3 октомври се опитват да пресекат река Черна. Бесните им денонощни атаки продължават две седмици и са отбити от трета бригада на Осма тунджанска дивизия, подкрепени от части от други полкове и дивизиии. В
дясно от Завоя са Бдинци, които се сражават храбро и упорито с френски части при Кенали. Върху нашите войници се излива град от снаряди, експлозиите разорават земята, шумовете от падането десетките хиляди снаряди сякаш се сливат в един-единствен звук.
На 11 октомври започват ожесточени атаки в района на селата Брод и Скочивир, които продължават с нарастваща сила до 15 октомври, когато за един ден сърбите провеждат осем последователни атаки, кърваво отбити от смелите и самоотвержени защитници.
На 18 октомври с нощна контраатака на нашите части сърбите са отхвърлени назад, след което настъпва затишие в бойните действия. На 28 октомври противникът атакува участъка при село Велисело, но е отбит.
Следва ново затишие, до 10 ноември, когато противникът преминава реката и стремително атакува позицията при село Полог. Отбраняващите части задържат противника до 14 ноември и се изтеглят на позиции северно от селото. Ключова за българската отбрана е височина 1212, което прави атаките на сърбите особено ожесточени. Те превземат след тежък бой безименната височина Р, в българската военна история тя е известна като един от „Еровете“.
След два дни упорита и героична, отбрана българските войски се изтеглят от височина 1212. След това българската войска се изтегля от Битоля и застава твърдо на линията Пелистер-Червената стена-кота1248-кота 1050-Маково-Рапеш-Стравина-Градешница. Тази позиция е отбранявана до края на войната.
След 20 ноември 1916 година противниковите войски атакуват енергично кота 1050, винаги героично бранена от български и немски войскови части. Устремът на сърбите да завладеят кота 1050 е спиран с точен огън и всяка тяхна атака е удавяна в кръв.Завоят на Черна се превръща в гробница и за сръбската армия, като по данни на съвременници сърбите губят около 100 хиляди войници. Неуспехът в битката за Завоя кара много сърби да се предадат на българите – те просто дезертират. Сръбските войски са сменени от италианци, французи и руснаци.
След средата на декември 1916 година до април 1917 година настъпва затишие, за да се разгори битката с нови сили през май на същата година. 40-50 хилядна армия, съставена от французи, италианци и руснаци атакуват на един фронт от 20 километра, без да спечелят и педя земя. Българските полкове са добре окопани, артилерията ни е добре подготвена за отбрана. В хода на майските боеве, на 26 май 1917 година е тежко ранен, и същия ден почива от раните си легендата на българската армия подполковник Борис Дрангов, командир на Девети пехотен Пловдивски полк.
Жестока е равносметката от битката при Завоя на Черна – хиляди български чеда остават завинаги на Завоя, има и особено тежко пострадали полкове като 28 пехотен Стремски полк – Стремци губят двама от всеки трима войници, подофицери и войници именно тук, на Завоя. Храбрата Осма пехотна Тунджанска дивизия е обезкървена след битките на Завоя. В тези героични боеве българската войска губи 40 000 души убити и ранени. И макар войнишките гробища да са отдавна заличени от чужда, скверна ръка, искаме да вярваме, че духът на войниците от Завоя на Черна е още жив сред нас, техните потомци.
Нека ви разкажем за някои от смелите герои и техните бойни подвизи.
Паметна остава саможертвата на фелдфебел Стойко Василев Бакалов от 28 пехотен Стремски полк, който по собствено желание остава да прикрива изтеглянето на другарите си и с четири тежки картечници сам успява за няколко часа да задържи елитен полк на противника. Фелдфебел Стойко Бакалов загива край картечниците, за да даде името си на безименна могила и на песента „Стойкова могила“ , станала химн на днешната 61 Стрямска механизирана бригада.
В нощния бой на 7 срещу 8 октомври 1916 година редник Руси Иванов Тонев от 55 пехотен полк е изпратен като свръзка и в тъмнината попада в позицията на сърбите и е обграден от няколко противникови войника. Без да губи присъствие на духа, редник Руси Тонев застава в позиция „ За бой с нож“, промушва един неприятелски войник с ножа и се оттегля към нашите позиции.
На 10 ноемви 1916 година в сражение е убит полковият командир полковник Василев. Противникът е успял да изтласка българите, когато редник Хубен Христов решава да спаси тялото на своя командир и се връща, за да го изнесе от бойното поле. Обграден от противникови войници, редник Христов не успява да вземе тялото на полковник Василев, но успява да вземе книжата му, да пробие с бой обкръжението и да ги предаде в щаба на полка.
На 24 октомври 1916 година предните постове на 56 пехотен полк при село Крапа под командването на старши подофицер Станко Добрев Очков задържат цяла сръбска дружина в продължение на един ден и спасяват взвода си от обкръжаване и плен. Старши подофицер Очков е обграден заедно с поверените му войници и ги повежда в атака „ на нож“ , за да си пробие път към българските позиции.
В есенните боевете на Завоя през 1916 година редник Павел Лазаров от 28 пехотен Стремски полк отказва да изпълни заповедта на командира си да се изтегли от позицията. Отговорът му е кратък: „Вие вървете, аз обаче ще остана и няма да ги пусна тук!”.
Редник Лазаров стреля с манлихерата, хвърля бомби и пак стреля от различни места, за да заблуди противника, че не е сам на позицията. Тежко ранен в гърдите, той стиска зъби и допълзява обратно до другарите си, когато те вече са се изтеглили на безопасни позиции.
На 17 срещу 18 ноември 1916 година при село Ивен една сборна рота от 58 полк е отбила вече четири бесни атаки и в два часа след полунощ сърбите предприемат нова атака. В един миг българи и сърби се изправят лице в лице. Няколко минути се гледат втренчено, без да предприемат нищо. Първи се опомня подофицер Дешо Илчев, отива при взводния си командир подпоручик Апостолов, без да го познае, потупва го по рамото и пита:
– Адаш, имаш ли бомби?Нямам! – отговаря офицерът
– Аз имам две, да ти дам едната и да ги хвърлим към сърбите!
– Не, бомби няма да хвърляме!
– Напред, на нож, момчета! – извиква подпоручикът
Викът „На нож!“ е подет от цялата рота, сърбите не дочакват българския щик и си плюят на петите. Скриват се зад една скала, където ги намират бомбите на подофицер Илчев. Те не се решават да атакуват повече.
Днес река Черна тече бавно и спокойно, смълчаният исполин Каймакчалан и притихналите коти 1248 и 1050 са неми свидетели на вечерната проверка на безсмъртните български герои от епопеята на Завоя на Черна. Тук са хилядите български синове, които отдадоха живота си в служба на България и сложиха кости в името на нейното велико и светло бъдеще.
Днес в Завоя нищо не напомня за техния подвиг. Времето неумолимо тече и споменът за тяхната саможертва и за техния поглед избледнява в паметта на съвременните българи. А може би е време ние, техните потомци, да отидем на Завоя на Черна, да построим паметници на нашите герои, да им занесем цвете, да се помолим за душите им, да им се поклоним заедно с нашите кръвни братя от Македония и да изпеем заедно великата песен за техния подвиг:
„Ясен месец изгрея
на завоя на Черна,
На завоя на Черна,
на илядо и петдесе.
Бой започна, бой ужасен
между сърби и българи
Между сърби и българи,
англо-френци и германци.
Майорот го рания,
фелдфебелот убия
Останая младите
да командват со ротата.
Дръжте се бракя, уще малко,
Еве помощта иде
Еве помощта иде
откай Белото море.“
