С oсманското завоюване на България е прекъсната възходящата линия на нейната развиваща се култура. През първите години на владичеството голяма част от иконографските постижения на българите са унищожени, а талантливите зографи са принудени да прекратят своята дейност. С преодоляването на шока от поробването, постепенно започва да се възражда и българската култура, която се явява продължител на постиженията от предходната епоха. Това обуславя нейната силна преплетеност с църквата, която в началото помага за развитието ѝ, но на един етап вече се явява като пречка. Повече от няколко столетия са необходими, за да дойде моментът или по – точно, за да се появи човекът, който да постави началото на скъсването с тогавашната художествена практика и свързването на българската живопис със светския стил.
Името на този човек е Захари Христович Димитров, известен като Захари Зограф. Той е роден през 1810 година в Самоков. Негов баща е видният зограф Христо Димитров, който е смятан за основоположник на една от най – авторитетите български иконописни школи – Самоковската. Бащата на бъдещия творец, който е изучил занаята в Хилендарския манастир, започва да го предава на най – големия си син – Димитър. През 1819 година обаче смъртта го застига и така учител по иконопис на Захари става неговият по – голям брат. Наред с изучаването на семейния занаят, той учи в местното килийно училище.От 1827 година негов учител е знаменитият възрожденец – Неофит Рилски, който до голяма степен спомага за оформянето на мирогледа му и особено за любовта му към родината.
Захари Зограф бързо разгръща своя талант в иконописта и от 15 октомври 1831 година започва работа като съдружник на брат си, което означава, че вече е истински майстор. Няколко години след това той се отделя от него и заминава за Пловдив, където продължава своя творчески път. Първата му самостоятелна творба, на която се подписва, е от църквата „Св. св. Константин и Елена“ в Пловдив. Благодарение на майсторството си, получава и други задачи. Запазени негови икони от този период има и в църквата „ Св. Богородица“ в Копривщица.
Захари Зограф успява бързо да се утвърди и да получи по – голямо поприще за изява. Един от първите му големи стенописни ансамбли е този, който той рисува в Бачковския манастир. В изключителната му работа над този храм особено се отличава картината на „Страшният съд“, намираща се под откритата нартика. В нея Захари успява да внесе нов елемент, изобразявайки сред горящите в ада и няколко български чорбаджии от Пловдив, които били поддръжници на гръкоманското движение сред българите. Друга новост, която внася при работата си в Бачковския манастир, е рисуването на автопортрет, което до тогава се е смята за крайно неприемливо.
През 1841 година зографът започва работа по изписването на южната част на съборната църква „Рождество Богородично“ в Рилския манастир. Изпълнението му там отново е на висота и заслужено неговият учител Неофит Рилски пише тези бляскави слова за него: „Като влази некой перви път в черковата, ако се случи да погледне най – напред на изображението церковно, както си дигне главата нагоре той забравя веке да я снеме…“ От кондиката на Рилския манастир разбираме, че за своите услуги Захари Зограф получава 7508 гроша.
Следващата поръчка, която иконописецът получава е за църквата „ Успение Богородично“ в Троянския манастир, където става главен художник. При работата си над нея, Захари остава верен на себе си и отново разчупва църковните шаблони. От неговата ръка са изобразени много български, руски и сръбски светци, а също така отново творецът помества свой автопортрет. За първи път от него са изобразени светите братя Кирил и Методий сред светците. Уникално негово творение е и нарисуваното „колело на живота“, което символизира преходността на човешкия живот. Друго творческо дело на талантливия зограф е изписването на Преображенския манастир. Там Захари отново изобразява главно български светци, като място намират почти всички, които са споменати в Паисиевата история и в „ Царственик“ на Христакий Павлович. В този храм зографът отново прави свой автопортрет и изобразява „ колелото на живота“.
През 1851 г. в Самоков пристига писмо, в което трима от най – изтъкнатите български иконописци – Димитър Христов, Иван Образописов и Димитър Молеров, биват поканени от монасите на Великата Лавра (най – големият и най -вътрешния притвор на главния манастирски храм. По незнайни причини, вместо тях за Атон заминава Захари Зограф. Там той остава 17 месеца, които прекарва в работа. След като е готов, се завръща в родния си град с много жълтици и поръчки за икони. По тях той работи до пролетта на 1853, когато в Самоков пламва епидемия от тиф. Жената на неговия по – голям брат – Християния, се разболява от жестоката болест. Захари Зограф настоява да я види, въпреки забраните на останалите, и по този начин бива заразен. На 14 юни 1853 години той умира от тиф.
Захари Зограф е емблематична фигура в българската история, но той не остава в нея единствено със своето творчество. Наред с него видният зограф се бори за налагането на българския език в богосложението и за разпространение на книжовното дело сред по – широк кръг от народа.
Иконописецът успява да завещае на поколенията голямо количество творби, част от които са наистина изключителни. За разлика от предхождащите го зографи, при него скромността и смиреността на христолюбивия творец отсъстват. Множеството му автопортрети както и подписите под стенописите му свидетелстват за един осъзнат талант, който намира израз и в писмата му до Неофит Рилски. В едно от тях той пише: „Истина да им кажеш, колко са майсторе у турско, у Света Гора, у Стамбул, у Румелията и у Ерусалим ни един не може да му тури калема под неговото.“
Макар Захари Зограф да се счита за най – знаменития сред българските иконописци на всички времена, той съвсем не е положително оценяван от познавачите на църковното творчество. За неговите стенописи във Великата Лавра епископ Порфирий Успенски пише, че „оскърбяват естетическия вкус“. Няма нищо странно в тази негативна оценка, която Захари получава. Мнозина приемат, че именно той, със своето творчество, което опростява образите и ги прави по – реалистични, допринася до голяма степен за залеза на иконата. Но в крайна сметка този залез е неизбежен, а преходът към светско изобразително изкуство е път, който всяка една страна трябва да извърви.
