След Първата световна война България претърпява крушението на националния си идеал. Обединението на българите в една държава се превръща от красива мечта в пареща болка, в населените с българи земи извън България вилнее нечуван и невиждан терор и нашите съседни държави прилагат жесток и безогледен асимилационен режим. Българската войска е сведена до минимум, духът на народа е безогледно тъпкан. Но в сърцата на българите гори пламъкът на надеждата. С много труд България преодолява икономическите трудности, а в Европа „войната се връща“, както пише Анри Пози. Несправедливият мир, наложен от победителите в Първата световна война, си отива и това е видно за всички.
Във Военното училище в София юнкерите приемат свой ритуал, изпълняван всяка вечер при вечерната проверка. Докато трибагреникът бавно се сваля по пилона, юнкер от старшия клас извиква високо и силно:
– Помнете Ньой!
Гордо и силно, като един му отговарят блоковете на бъдещите офицери:
– Помним Ньой ! Готови сме да мрем за България !
След идването на Хитлер на власт в Германия бързо става ясно, че дните на Версайската система от договори са преброени. България започва да превъоръжава войската си, въведени са нови униформи, а на 5 май 1937 година цар Борис III връчва на паметна церемония новите бойни знамена на българските полкове. Ден по-късно България демонстративно отхвърля Ньойския диктат, като израз на това става парадът на войската на Гергьовден през 1937 година. На Деня на българската храброст е писано да стане ден на възродения български дух.
Военният министър ген. Христо Луков организира един от най-големите и внушителни паради в българската история. В 8:30 сутринта на булевард „Евлоги Георгиев“ чакат строени хиляди мъже – от оцелелите опълченци на Шипка, до наборни войници. Кавалеристите едва удържат конете. На Цариградско шосе е подготвена и бойната техника – танкове, бронирани машини, оръдия. Самолетите с Андреевския кръст чакат заветния знак.
По улиците на София са събрани десетки хиляди хора, които трепетно очакват да видят парада. Тези, които не са успели да отидат, са пред радиоприемниците. Точно в 10 часа по радиото в цяла България се разнася сигнал „Внимание!“.
Официалните лица на парада са пред Народното събрание. Сред тях е и цар Борис III. Чува се шум от ботушите на хиляди маршируващи мъже, тътенът на маршовата им стъпка се усеща отдалеч. Първи минават живите опълченци и старите генерали, след тях вървят стройните блокове на юнкери, матроси, пехотинци, кавалерия. Хората се радват на тези силни, стегнати, здрави мъже, които гордо крачат и сякаш искри излизат изпод ботушите им. Български мъже от стомана крачат като един, под стъпките им земята трепери.
Отговарят им възторжените викове „Ура!“ на събраните граждани, размахали букети с цветя и с гордост държащи българския трибагреник, еуфорията не може да се опише. С разтуптени сърца и със светнали очи българите приветства своите герои, радват се да видят тази горда армия.
Говорителят на радио „София“ предава атмосферата с възторжени думи. Военните оркестри свирят „Велик е нашият войник“. А залепена за радиоприемниците, със затаен дъх слуша цяла България.
Когато се появяват бойните знамена, царят слиза от трибуната. Вместо генералска фуражка той носи бойна каска и козирувайки, застава на нивото на улицата – така той ще стои шест часа.
Цели шест часа пред него дефилират представителни части на всички родове войски. Тук са матросите в красивите си униформи, юнкерите от Военното училище, войниците от пехотните полкове, кавалеристите, артилеристите минават с оръдията си, танкистите с танковете си, самолетите прелитат над парада. Чуждите военни аташета са смаяни от тази демонстрация, дори смятат, че частите по няколко пъти минават пред трибуната.
Българските сърца се радват да видят, че тази дисциплинирана и горда армия е наша, а тези силни и здрави момчета приличат по всичко на героичните си бащи от войните за национално Обединение. В много очи се появяват сълзи на гордост. За шест часа един победен народ възкръсва за нов живот. Парадът изиграва ролята си на мощен повик за възвърнато самочувствие, национална гордост и непримирим български дух. Този дух се превръща в морално оръжие.
Само три години по-късно Добруджа ще срещне с възторг българската войска, а през пролетта на 1941 година по килим от цветя македонските българи посрещат българските войници с:
– Добре дошли, братя! Христос Воскресе! Да е честита свободата ни, да е вечна!
