Творбата е едно от четирите завещани лирически миниатюри от поетесата и интелектуалка Мара Белчева. Характерно за стихотворението е изповедният му характер, което ни насочва към търсеното от героинята уединение. Откриваме някои от основните черти на индивидуализма, а именно фокусира се върху вечните неща от живота-душата, чувствеността, привързаността към любимия човек. Любовта не е явна, подобно на своя спътник в живота Пенчо Славейков, двамата споделят мнението, че най-силната и истинска любов е платоническата. Само тя може да остане неопорочена от страстите на времето и ще остане непреходна, защото единствено духовното може да остане във времето. За съжаление можем да твърдим, че поетесата остава в сянката на своя любим, а малкото й наброи стихотворения са почти непознати и неоценени.
В душата ми градина…
В душата ми градина
речта си посади,
и на далеч отмина.
Речта ти реч роди.
Когато се завърна
речта си непозна;
когато ме прегърна
ти – майска светлина –
тя пак бе полетяла
– пчела от цвят на цвят –
и от дъхът ти брала
най-дивний аромат.
