В славния български спортен летопис има редица велики победи и успехи. Стотици пъти родните ни спортисти са карали милиони хора от всички краища на света да слушат българския химн в чест на техните триумфи. Този победен път има и своята първа страница. Първата купа, спечелена зад граница, е дело на варненския спортен клуб „Тича“ през пролетта на 1925 г. Това се случва на футболния турнир за Купата на Букурещ, наричана още Сребърната купа. Историята е наистина интересна, така че ще сме ви благодарни, ако отделите няколко минути, за да прочете в какво се състои успехът. Материалът е подготвен от нашия читател Велико Димитров.
Всичко започва година по-рано, когато румънският отбор “Трикольор“ гостува във Варна, побеждава “Тича“ и отправя покана за участие в предстоящия турнир за Купата на Букурещ. Времето се изтъркулва и точно по великденските празници една група български спортисти пристига в Букурещ. Едва ли и самите те са очаквали това, което ще се случи. Наближава времето за първия мач. Румънците тотално подценяват футболистите на “Тича“. Нещо повече – двата отбора на домакините си спретват скандал помежду си, убедени, че ще победят варненските спортисти. След края на румънската разправия все пак е определено “Тича“ да се срещне с тима, отправил поканата -“Трикольор“. Мачът не се развива добре за българите с червено-бели фланелки, тъй като “Трикольор“ набързо повежда с 1-0. Останалият в ранната история на нашия футбол като вечно усмихнатият Иван Найденов-Найденката изравнява. По-късно друг играч – Никола Люцканов, дава преднина за “Тича“. Ако използваме едно съвременно сравнение, срещата почва да прилича на футболен трилър.
Румънците изравняват, после пак повеждат, но това не сломява българския дух.“Тича“ изравнява, а 12 минути преди края Йордан Заяков вкарва 4-тия победен гол. Румънците са победени на своя стадион. Малко вероятното се случва и радостта наистина е голяма. Тогава идва вестта за кървавия атентат в софийската църква “Света Неделя“ (16 април 1925 г.) Този акт се отразява и на футболистите, стига се дотам да не се знае дали ще изиграят втория си мач. Все пак водачът на отбора Ангелов, или както по-скоро е известен – Ангелсон, повежда момчетата, за да влязат завинаги в историята на спорта, като ги окичва с ореол на победоносци. А до този ореол има една крачка – срещата със “Спортул-Студентск“.
Като че ли предусещат, че купата ще си тръгне от Букурещ, домакините “забравят“ да я донесат на терена. Виждайки, че трофеят липсва, Ангелсон заявява в прав текст, че докато не го види с очите си, мач няма да има. В края на краищата купата пристига и мачът започва. Преди началото на срещата е отдадена почит на жертвите в кървавия ад в София. Въпреки отпадналия дух на родните спортисти заради събитията в българската столица на терена всичко е като щастлив край на приказка. “Тича“ не дава никакъв шанс на противника си. Румънците си отбелязват автогол. Отново Заяков и Найденов са сред голмайсторите. Резултатът е 3-0 за “Тича“ и граничещото с абсурд е факт. Купата отива във Варна.
Честта пръв да вдигне купата се пада на капитана Боян Боянов. Той и неговите съотборници (вратарят Ерван Кебабчиян, Борис Петров, Кирил Денев, Стоян Златев, Щерю Савов, Йордан Заяков, Никола Люцканов, Иван Найденов, Александър Бояджиев и взетият за турнето от “Владислав“ – Андрей Иванов-Дядото) се окичват с този славен ореол. Това са спортистите, донесли първия футболен трофей в историята на нашия спорт. Уви, както много стойностните неща и техните имена тънат в забвение. Освен чисто спортен успех, има и един друг прочит на този триумф. Той е извоюван в румънската столица – същата тази Румъния, която само преди 6 г. чрез Ньойския договор (1919 г.) откъсва Южна Добруджа от България. Това прави спортната победа с по-особен заряд.
